Майкъл Крайтън - Щамът Андромеда

Зеленият цвят при тях обаче беше по-различен. От една страна, те бяха по-големи и сякаш светеха. От друга страна, очертанията на петънцата изглеждаха съвсем правилни и закръглени.

— Приличат на малки капчици зелена боя, пръснати във вътрешността на камерата — разсъждаваше Стоун.

— Надявам се, все пак, че не е боя.

— Може да направим анализ — предложи Стоун.

— Да почакаме следващото увеличение.

Стоун се съгласи. Бяха минали вече четири часа, но и двамата не чувстваха умора. Гледаха внимателно. Екраните се замъглиха за момент при смяна на лещите. Когато изображението стана отново на фокус, пред тях се появи вдлъбнатината. При това увеличение неравностите на песъчинката бяха невероятни — като някаква миниатюрна планета с назъбени върхове и дълбоки долини. На Ливит за миг му се стори, че е точно това — малка, съвършена планета, с непокътнат живот. Той тръсна глава, за да отпъди тази мисъл. Невъзможно. Стоун промълви:

— Ако е метеор, изглежда невероятно странно.

— Какво ви тревожи?

— Вижте левия край, ей-там — Стоун посочи към екрана. — Повърхността на песъчинката, ако изобщо е песъчинка, навсякъде е неравна, освен в този ляв край. Там е съвсем гладка.

— Като изкуствена?

Стоун въздъхна:

— Да, като се загледам и на мен ми се струва така. Нека да видим и другите зелени петна.

Ливит нагласи координатите и фокусира камерата. На екраните се появи нов образ. Този път беше увеличението на едно от зелените петна. Границите му се виждаха ясно. Те се оказаха не съвсем гладки, а леко назъбени, почти като колелца на часовников механизъм.

— Дявол да го вземе — промърмори Ливит.

— Не е боя. Много правилно е назъбено.

Всичко се случи пред собствените им очи. За частица от секундата зелената точка се превърна във виолетова и после пак в зелена.

— Видяхте ли?

— Видях. Да не сте сменили светлината?

— Не, нищо не съм пипал.

След малко се повтори същото. Зелено — лъч виолетово — отново зелено.

— Поразително.

— Но това може да е…

И изведнъж, както гледаха, зеленото стана виолетово и не се промени повече. Назъбеността изчезна, петното се увеличи малко, стана съвсем кръгло и пак позеленя.

— То расте — каза Стоун.

Работеха бързо. Спуснаха кинокамерите и заснеха обекта от пет точки, при скорост деветдесет и шест кадри в секунда. Още една камера за забавени снимки фотографира обекта при интервал половин секунда. Ливит спусна още две камери и ги постави под различни ъгли спрямо първоначалната.

В главния контрол и трите екрана показваха от различни ъгли зеленото петно.

— Можем ли да получим още по-голямо увеличение? — попита Стоун.

— Не. Не помните ли, че така решихме — четиристотин и четиридесет да е най-голямото.

Стоун изруга. За да получат по-голямо увеличение, трябваше да отидат в другата стая или да използват електронни микроскопи. Но във всички случаи това щеше да отнеме време.

— Да почнем ли посявката и да се опитаме да изолираме организма? — попита Ливит.

— Да, може.

Ливит върна камерите отново на двадесеткратно увеличение. Сега те видяха, че всъщност местата, които представляваха интерес, бяха четири. Три изолирани зелени петна и вдлъбнатината с песъчинката.

Ливит натисна на командния пулт копчето „Посявка“. От едната страна на стаята се отдели поднос, на който стояха кръгли, покрити с пластмасови плочки чашки на Петри. Във всяка една от тях имаше тънък слой от хранителна среда.

В проекта „Уайлдфайър“ се изплозваха почти всички познати видове хранителни среди. Те представляваха желирана маса, съдържаща различни хранителни вещества, от които бактериите се хранеха и размножаваха. Освен обичайните лабораторни средства, като конски и овчи кръвен агар, шоколадов агар и среда на Сабурад, се използваха и тридесет други диагностични среди, съдържащи различни захари и минерални вещества. Имаше и още четиридисет и три специализирани среди, които включваха и тези за развитие на туберкулозния бацил и на някои редки гъби, както и експериментални среди, обозначени с МЕ997, ME423, ME-A12 и т.н.

В подноса бяха сложени и няколко стерилни тампона. Стоун започна да ги взима един по един с механичните ръце, допираше ги до повърхността на капсулата и после ги слагаше в хранителна среда. Ливит включи компютъра, за да могат след това да установят откъде беше всяка проба. Взеха проби от цялата външна повърхност на капсулата и пристъпиха ксъм вътрешността. Много внимателно, използвайки голямо увеличение, Стоун взе стърготинки от зелените петна и ги сложи в различни хранителни среди. Накрая с фини щипки взе наподобяващата камък материя и я постави внимателно в чист стъклен съд. Всичко това продължи повече от два часа. Ливит въведе в компютъра програмата, която прехвърляше на машината грижата за всяка от стотиците чашки, които те използваха. Някои щяха да бъдат оставени при стайна температура и нормално земно атмосферно налягане. Други щяха да бъдат подложени на горещина и студ; под високо налягане или вакуум; в среда на високо и нискокислородна наситеност; на тъмно и на светло. На човек щяха да са му необходими дни само да разнесе чашките по съответните камери. Компютърът го правеше за секунди.