Майкъл Крайтън - Щамът Андромеда

Хол зачака. Екранът светна. Появиха се буквите:

ДЖЕКСЪН ПИТЪР

ЛАБОРАТОРНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

АНАЛИЗ НОРМАЛНО ФАКТИЧЕСКИ

ХЕМАТОКРИТ 38–54 21

— Наполовина нормално — каза Хол. Той сложи кислородна маска на лицето му и добави: — Трябват ни най-малко четири дози и две дози плазма.

— Ще ги поръчам.

— Колкото може по-скоро.

Тя отиде да телефонира за банката кръв на втория етаж и ги помоли да побързат. Междувременно Хол се зае с детето.

От доста дълго време не беше преглеждал деца и беше забравил колко е трудно. Когато се опитваше да му отвори очите, то ги стискаше; когато искаше да му види гърлото, то свиваше уста; когато посягаше да преслуша сърцето — то така писваше, че заглушаваше всичко.

Хол обаче упорстваше. Спомни си думите на Стоун. Колкото и различни да бяха тези две човешки същества, все пак те бяха единствените оцелели от Пидмонт. По някакъв начин се бяха преборили с болестта. Това беше връзката между съсухрения старец, повръщащ кръв, и розовото малко бебе, което ревеше и стимтеше.

На пръв поглед бяха съвсем различни като два полюса, без нищо общо помежду си.

И все пак имаше нещо общо.

Прегледът отне на Хол половин час. Накрая той бе принуден да заключи, че бебето е в напълно нормално състояние — без каквито и да било особености.

Освен, разбира се, че по някакъв начин беше оживяло.

Стоун седеше с Ливит в стаята за главен контрол и гледаше през стъклото спътника във вътрешната стая. Въпреки че беше тясна, тя представляваше едно сложно и скъпо съоръжение, което струваше два милиона долара. Най-скъпата стая в цялата система.

Главният контрол беше първият етап в научното изследване на спътника. Основната му функция беше да се открият и изолират микроорганизмите. Според „Методиката за анализ на живота“ в програмата имаше три етапа: откриване, характеристика и контрол. Първо, микроорганизмът трябваше да бъде открит. След това — да бъде изследван и опознат. Чак тогава можеше да се търсят начини да бъде контролиран.

Чрез главния контрол трябваше да се открие микроорганизмът.

Ливит и Стоун стояха един до друг пред контролните табла и скали. Стоун движеше механичните ръце, докато Ливит работеше с микроскопа. Естествено, в стаята с капсулата не можеше да се влезе, за да се разгледа отблизо. Това вършеха микроскопи-роботи с екрани в стаята за контрол.

Един от първите проблеми беше дали да се използва телевизор или някаква система за пряка визуална връзка. Телевизионното устройство беше по-евтино и по-лесно за инсталиране, още повече че в електронните микроскопи, рентгеновите апарати и други устройства вече се използваха телевизионните интензификатори. Но все пак групата „Уайлдфайър“ накрая реши, че телевизионното изображение е недостатъчно точно за техните нужди. Дори камера, която дава линии с двойно по-голяма честота, не ги задоволяваше. Накрая се спряха на влакнеста оптическа система, в която светлинният образ се изпращаше направо през змиевидна система от стъклени влакна и предаваше образа на специален екран. Така се постигаше ясен контрастен образ.

Стоун постави капсулата и натисна съответните копчета. Една черна кутия се спусна от тавана и започна да изследва повърхността на капсулата. И двамата се втренчиха в екраните.

— Да преминем на петкратно — предложи Стоун.

Ливит включи необходимото увеличение.

Те гледаха как камерата се движеше автоматично и фокусираше повърхността на метала. Като завършиха общия оглед, превключиха на увеличение двадесет пъти. Този път огледът отне двойно повече време, защото полето на зрение стана по-малко. Все още нищо не се виждаше на повърхността: нито дупчица, нито назъбване, нито каквато и да била издутинка.

— Да преминем на стократно увеличение — каза Стоун.

Ливит превключи и се облегна назад.

Те знаеха, че започват дълго и досадно проучване. Можеше и нищо да не открият. Скоро щяха да изследват и вътрешността на капсулата, може би там щяха да намерят нещо. Но и нищо да не видеха, трябваше да вземат проби за анализ, като поставят стърготинки в хранителна среда.

Ливит отмести погледа си от екраните и огледа стаята. Камерата, спусната със сложен механизъм от тавана, правеше автоматични бавни кръгове около капсулата. После пак погледна към екраните.

В стаята имаше три екрана и трите показваха една и съща картина. Теоретически те можеха да оглеждат капсулата с три различни камери, снимащи различни части от нея, и по този начин огледът да трае три пъти по-малко време. Но не искаха да постъпят така, поне засега. Знаеха, че вниманието им ще отслабне и ще се уморят. Колкото и да се стараеха, не можеха да бъдат нащрек през цялото време. Ако двама души обаче гледаха едно и също изображение, възможността да изпуснат нещо беше по-малка.