Майкъл Крайтън - Щамът Андромеда

Повърхността на конусовидната капсула, дълга деветдесет и две цяло и пет десети сантиметра и широка тридесет сантиметра, беше две хиляди и осемстотин квадратни сантиметра. Три последователни огледа при пет, двадесет и стократно увеличение им отнеха повече от два часа. В края на третото оглеждане Стоун каза:

— Мисля, че трябва да огледаме и при четиристотин и четиридесеткратно увеличение.

— Но?…

— Иска ми се да започнем вътрешния оглед и ако нищо не намерим, да се върнем на външен с четиристотин и четиридесет.

— Съгласен съм.

— Добре — каза Стоун. — Тогава започваме с петкратно отвътре.

Ливит хвана ръчките. Този път не можеше всичко да се върши автоматично. Камерата беше конструирана така, че да проследява формата на всеки предмет: куб, сфера, конус. Вътре обаче трябваше да се управлява ръчно. Ливит включи на петкратно увеличение и започна ръчно управление. Приближи камерата до отвора и я насочи вътре в капсулата.

— Дайте повече светлина.

Ливит изпълни нареждането и пет допълнителни лампи се спуснаха към капсулата и осветиха вътрешността й.

— По-добре ли е?

— Чудесно.

Като наблюдаваше своя екран, Ливит започна да движи далечната камера. За няколко секунди свикна да работи с нея, без да трепери. Трудно му беше да координира движенията си — все едно да се опитваш да пишеш, като гледаш в огледалото. Накрая обаче успя.

Огледът с петкратното увеличение отне двадесет минути. Нищо не видяха, освен една вдлъбнатина с големина колкото връх на молив. По предложение на Стоун, двадесеткратното увеличение започнаха именно от тази точка.

И изведнъж те го видяха: малко черно петно от нащърбена материя колкото песъчинка. Цветът не беше чисто черен, в него имаше и зелено.

Нито един от тях не реагира, макар че Ливит после си спомняше: „Треперех от вълнение. Мислех си, дали това е наистина нещо ново, някаква нова форма на живот…“ Въпреки това единственото нещо, което произнесе, беше:

— Интересно.

— Нека първо завършим целия оглед с това увеличение — каза Стоун, като се мъчеше гласът му да звучи спокойно, но беше ясно, че и той е развълнуван.

Ливит искаше веднага да изследват петното с по-голямо увеличение, но много добре разбра какво иска да каже Стоун. Те не можеха още да си позволят да правят заключения — каквито и да било. Единствената им надежда беше в това: да бъдат прецизни, безкрайно, уморително прецизни. Трябваше да работят методично, за да бъдат сигурни всеки момент, че не са пропуснали нищо.

Иначе можеше да загубят часове и дни, докато стане ясно, че откритието им не води доникъде, че са направили грешка, че невярно са преценили фактите и са си загубили времето.

Затова Ливит внимателно прокара камерата по цялата повърхност с двадесеткратно увеличение. Спря един-два пъти, когато им се стори, че вижда други зеленикави петънца, и маркира местата, за да могат после лесно да ги намерят при по-голямо увеличение. Чак след още половин час Стоун каза, че е доволен от този етап.

Прекъснаха само за малко, за да глътнат по едно хапче кофеин с вода. Бяха се договорили преди това, че ще взимат амфетамини само в особено сериозни случаи. Те се държаха в аптеката на петия етаж, но за по-обикновени цели всички предпочитаха кофеин.

Когато Ливит включи лещите със стократно увеличение и започна третото изследване, още му горчеше от хапчето. Отново започна със забелязаното вече черно петънце.

Разочароваха се — при това увеличение то не изглеждаше много различно, а само по-голямо. Но все пак забелязаха, че е късче от някакво тъмвно, черно вещество, подобно на камъка, с неправилна форма. Виждаха се ясно и зелените петънца по нащърбената му повърхност.

— Е? Какво мислите!

— Ако капсулата се е сблъскала с това нещо — отвърна Ливит, — то или се е движело с огромна скорост, или е много тежко: защото все пак не е достатъчно голямо…

— Да отклони спътника от орбита? Да, съгласен съм, но и вдлъбнатината не е достатъчно голяма.

— Какво предполагате?

Стоун сви рамене.

— Смятам, че това нещо не е причинило промяна на орбитата, или пък има някакви еластични свойства, които още не знаем.

— Нещо да кажете за зеления цвят?

Стоун се засмя:

— Не можете да ме уловите. Аз съм само любопитен и нищо повече.

Ливит се подсмихна и продължи изследването. И двамата се чувстваха възбудени и вътрешно сигурни в откритието си. Прегледаха и другите места, където бяха забелязали зеления цвят. И там не грешаха.