Майкъл Крайтън - Жертвата

Обърнах се към Джулия, за да подновя разказа си. Тя ме наблюдаваше студено.

— Ти наистина не разбираш, нали?

— Какво?

— Той дойде да приказва с мен и ти се намеси. Имаше право.

— Извинявай.

— Напоследък почти не виждам децата, Джак. Мисля, че трябва да ме оставяш да общувам с тях, без да ни контролираш.

— Извинявай. Всеки ден се занимавам с това и мислех…

— Това наистина е проблем, Джак.

— Вече ти се извиних.

— Чух. Но мисля, че не съжаляваш, защото не забелязвам да правиш нещо, за да промениш поведението си.

— Права си, Джулия. — Опитвах се да овладея гнева си. — Извинявай, че се държах така.

— Ти ме изолираш и ме отделяш от децата…

— По дяволите, Джулия, теб все те няма!

Ледено мълчание. После:

— Определено ме има — заяви тя. — Не смей да говориш че ме няма.

— Чакай малко, чакай малко. Кога си била тук? Кога за последен път си вечеряла вкъщи, Джулия? Снощи те нямаше, предната вечер също. От цяла седмица, Джулия. Няма те.

Тя ме прониза с поглед.

— Не знам какво целиш, Джак. Не знам каква игра ми играеш.

— Никакви игри не ти играя. Попитах те нещо.

— Аз съм добра майка и се стремя да поддържам равновесие между изключително напрегнатата си работа, изключително напрегнатата си работа, и потребностите на семейството ми. И не получавам абсолютно никаква помощ от теб.

— Какви ги приказваш? — Повиших глас още повече. Започвах да изпитвам усещане за нереалност.

— Ти ме тормозиш и настройваш децата срещу мен — отвърна Джулия. — Виждам какво правиш. Не си мисли, че не виждам. Изобщо не ме подкрепяш. След толкова години семеен живот, трябва да ти кажа, че се отнасяш с жена си отвратително.

И изхвърча от стаята със свити юмруци. Беше толкова разгневена, че не забеляза Никол, която стоеше до вратата и бе чула всичко. И се взираше в мен, когато майка й профуча покрай нея.

Шофирах към училището.

— Тя се е побъркала, татко.

— Не е.

— Знаеш, че се е побъркала. Само се преструваш.

— Тя ти е майка, Никол — отвърнах аз. — Майка ти не е побъркана. Просто в момента има много работа.

— Така каза и след като се карахте миналата седмица. Обаче е вярно. Преди не се карахте.

— Просто сме много изнервени.

Никол изсумтя, скръсти ръце и впери поглед пред себе си.

— Не знам защо я търпиш.

— А аз не знам защо си подслушвала нещо, което не е твоя работа.

— Защо ме будалкаш, татко?

— Никол…

— Извинявай. Но защо не си откровен, вместо винаги да я защитаваш? Тя не се държи нормално. Знам, че я смяташ за побъркана.

— Не е вярно.

— Ти си побърканата — плесна я по тила Ерик, който седеше на задната седалка.

— Млъкни, въздишка от гъз.

— Ти млъкни, повръщня от пор.

— Да не ви чувам повече — високо казах аз. — Не съм в настроение.

Спряхме пред училището. Децата изскочиха навън. Никол се обърна да вземе раницата си, стрелна ме с поглед и изчезна.

Не смятах Джулия за побъркана, но нещо определено се беше променило и докато си припомнях сутрешния разговор изпитвах безпокойство поради други причини. Репликите й звучаха така, като че ли държеше обвинителна реч в съда. Излагаше нещата методично, стъпка по стъпка.

„Ти ме изолираш и ме отделяш от децата.“

„Тук съм, просто ти не забелязваш.“

„Аз съм добра майка и поддържам равновесие между изключително напрегнатата си работа и потребностите на семейството ми.“

„Изобщо не ме подкрепяш.“

„Настройваш децата срещу мен.“

Представях си как адвокатът й казва тези неща в съда. И знаех защо. Според една статия в популярно списание, която наскоро бях прочел, в момента модерният аргумент в съда бил „подмяна на чувствата“. Бащата настройвал децата срещу майката. Тровел мозъчетата им с думи и дела. Докато мама била безупречна, както винаги.

Всеки баща знае, че съдебната система безнадеждно е предубедена в полза на майките. Съдиите говорят за равноправие и издават присъдата, че детето се нуждае от майка си. Даже тя да отсъства. Даже да го бие или да забравя да го нахрани. Стига да не стреля по децата и да не им троши костите, в очите на съда тя е добра майка. И даже да стреля по тях, бащата може да не спечели делото. Бившата жена на един от приятелите ми в „МедияТроникс“ се друсаше с хероин и години наред обикаляше клиниките за наркомани. Накрая се разведоха и имаха съвместно настойничество. Предполагаше се, че е чиста, обаче децата твърдяха противното. Моя приятел се безпокоеше. Не искаше тя да вози децата, когато е дрогирана. Не искаше около тях да се въртят наркопласьори. Затова подаде съдебен иск за пълно настойничество — и изгуби. Съдията реши, че бившата му съпруга наистина се опитва да преодолее зависимостта си и че децата се нуждаели от майка си.