Майкъл Крайтън - Жертвата

Прозях се и изключих телевизора. Демонстрацията беше внушителна. Не разбирах защо „Займос“ се затрудняват да съберат нужните средства. За инвеститорите това трябваше да е сигурно вложение.

Но пък тя навярно нямаше никакви затруднения. Сигурно просто използваше проблемите около финансирането като оправдание всяка вечер да закъснява. С други цели.

Изключих лампата. Лежах в леглото, зяпах тавана и виждах откъслечни картини. Бедрото на Джулия, преметнато върху мъжки крак. Извития гръб на Джулия. Задъханата Джулия с напрегнати мускули. Протегнатата й към таблата на леглото ръка. Не можех да прогоня тези образи.

Станах и отидох да видя децата. Никол още не си бе легнала и си пишеше имейли с приятелите си. Казах й, че е време да угаси осветлението. Ерик се беше отвил. Завих го. Бебето продължаваше да е мораво, ала спеше дълбоко и дишаше равномерно.

Върнах се в спалнята. Насилих се да заспя, да мисля за нещо друго. Мятах се и се въртях, намествах възглавницата, изпих чаша мляко с бисквити. Накрая неспокойно заспах.

И сънувах нещо странно.

По някое време през нощта се претърколих и видях, че Джулия се съблича до леглото. Движенията й бяха бавни, като че ли бе уморена или й се спеше. Разкопчаваше блузата. Лицето й бе извърнато на другата страна, но го виждах в огледалото. Изглеждаше красива, почти царствена. Скулите й бяха малко по-остри от обикновено, навярно заради светлината. Клепачите ми бяха притворени. Тя не забеляза, че съм буден. Бавно продължаваше да се разкопчава. Устните й помръдваха, сякаш шепнеше нещо или се молеше. Очите й блуждаеха.

И пред погледа ми устните й станаха тъмночервени, после черни. Джулия не чувстваше нищо. Чернотата потече от устата по бузите и долната половина на лицето й, след това по шията. Затаих дъх. Обзе ме усещане за огромна опасност. Чернотата потече надолу по тялото й, докато не я покри цялата като с наметало. Оставаше чиста само горната половина на лицето й. Изражението й бе спокойно и тя продължаваше да гледа в празното пространство с беззвучно помръдващи устни.

Потръпнах. След миг черното наметало се плъзна на пода и изчезна.

Отново нормална, Джулия си съблече блузата и влезе в банята.

Искаше ми се да стана и да я последвам, но установих, че не съм в състояние да се надигна. Тежка изнемога ме притискаше към леглото и ме обездвижваше. Бях толкова изтощен, че едва дишах. Това потискащо чувство на умора бързо се усилваше и изпълваше съзнанието ми. Усетих, че очите ми се затварят, и заспах.

На другата сутрин сънят продължаваше да е жив в ума ми. Струваше ми се съвсем реален, изобщо не приличаше на обикновен сън.

Джулия вече беше станала. Измъкнах се от леглото и отидох на мястото, където я бях видял през нощта. Внимателно огледах килимчето, нощното шкафче, смачкания чаршаф и възглавницата. Нямаше нищо необичайно, нищо особено. Никакви тъмни черти и следи.

Отидох в банята и проверих грижливо подредените й до мивката козметични средства. Нищо странно. Сигурно бях сънувал.

Една част от съня ми обаче беше вярна: Джулия изглеждаше по-красива отвсякога. Когато я заварих в кухнята да си налива кафе, скулите й бяха по-остри. Тя винаги бе имала пълничко лице. Сега беше слабо, с ясно очертан овал. Приличаше на топмодел. Тялото й също — при по-внимателен поглед — бе по-стройно, по-мускулесто. Не беше отслабнала, просто имаше по-стегнат, по-енергичен вид.

— Изглеждаш страхотно — казах аз.

Тя се засмя.

— Чудя се защо. Скапана съм.

— Кога се прибра?

— Към единайсет. Надявам се, че не съм те събудила.

— Не. Но сънувах странен сън.

— Нима?

— Да, сънувах, че…

— Мамо! Мамо! — Ерик влетя в кухнята. — Не е честно! Никол не ще да излезе от банята! Кисне вътре цял час. Не е честно!

— Иди в нашата баня.

— Трябва да си взема чорапите, мамо. Не е честно.

Познато затруднение. Ерик имаше любими чорапи и ги носеше, докато не почернеят от мръсотия. Кой знае защо, другите чорапи в чекмеджето не му харесваха. Не можех да го накарам да обясни защо. Но сутрешното обуване на чорапи му беше сериозен проблем.

— Разговаряли сме за това, Ерик — намесих се аз. — Трябва да си обуваш чисти чорапи.

— Ама тези са ми хубавите!

— Ерик. Имаш цял куп хубави чорапи.

— Не е честно, татко. Тя е вътре от час, не се шегувам.

— Иди да си обуеш чисти чорапи, Ерик.

— Татко…

Посочих с показалец към стаята му.

Той се отдалечи, като продължи да мърмори, че не било честно.