Хари Харисън - Стоманеният плъх

Няма предел силата на шока, който може да обхване човек. Разбрах го от личен опит. Вече ми беше все едно — дали ще стреля, или ще ми предложи цигара. Но той не направи нито едното, нито другото. Той ми предложи пура.

— Вземете си една, ди Грийс, струва ми се, че това е вашият сорт.

Тялото е роб на навика, дори преди смъртта то живее свой живот. Пръстите ми взеха самостоятелно решение и взеха пурата, устните ми я стиснаха, а дробовете засмукаха дима. Очите ми през цялото време наблюдаваха човека, който можеше да ме убие.

Това трябваше да се види. Той се наклони напред и сложи двете си ръце на масата. Аз все още стисках пистолета, насочен срещу него.

— Седнете, ди Грийс, и махнете оръжието. Ако исках да ви убия, бих го направил много по-рано, преди да ви пусна в тази стая. — Веждите му се вдигнаха нагоре от учудване, когато забеляза израза на лицето ми. — Нима мислите, че случайно се оказахте именно тук?

Да, до последния момент си мислех точно така, но сега, когато разбрах ролята си, ме налегна срам. Надхитриха ме и ме победиха по всички параграфи и не ми оставаше нищо друго, освен красиво да се предам.

Сложих оръжието на масата и седнах в предложеното ми кресло. Той бутна пистолета в чекмеджето и се облегна назад.

— Преживях тревожни минути, когато стояхте там, въртейки очи, а артилерията разрушаваше всичко около вас.

— Кой сте вие?

Той се усмихна на бързината на тялото ми.

— Кой съм, не е важно. Важно е каква организация представлявам.

— Корпуса?

— Правилно. Специалния Корпус. Нали не мислите, че съм от местната полиция? Те имаха заповед да ви застрелят. Едва след като им разказах как да ви намерят, те разрешиха на Корпуса да вземе участие в цялата тази работа. Имах няколко човека в зданието, които именно ви „подтикнаха“ да дойдете тук. Всички останали са местни, сърбяха ги пръстите да натискат спусъка.

Това беше малко приятно, но беше истина. Бях под техния контрол, сякаш робот от М-клас. Старецът седеше зад масата, мисля, че бе на около 65, и държеше в ръцете си всички нишки. Играта беше загубена.

— Ол’райт, мистър Детектив, можете да тържествувате. По-нататък? Психологическа преориентация, челотомия или просто наказателен взвод?

— Не, нищо подобно. Тук съм, за да ви предложа да работите за Корпуса.

Казаното беше дотолкова нелепо, че едва не паднах от креслото от смях. Аз, ди Грийс, междупланетният крадец, да работя като полицай? Това беше много смешно. А той седеше и чакаше да се успокоя.

— Допускам, че предложението ми има и смешна страна, макар и само на пръв поглед. Помислете и кажете, кой по-добре от крадец би се справи със залавянето на друг крадец?

В това имаше зрънце истина, но не възнамерявах да си купувам свободата, като стана провокатор.

— Интересно предложение, но не мога да изляза от обществото на „плъховете“. Знаете, че крадците си имат свой кодекс.

Той се ядоса и скочи. Беше значително по-висок, отколкото ми се стори отначало, показалецът му се протегна към мен, пробивайки въздуха пред себе си.

— Какви глупости дрънкате? Не се правете на герой от телевизионен театър. Прекрасно знаете, че няма да се срещнете повече с тях през целия си живот! Ако чистосърдечно преминете към нас, то несъмнено ще извлечете от това полза. Цялата същност на живота ви е в индивидуализма и наслаждението от това, което не могат да направят другите. Приключвайки с това сега, вие пак се връщате към него. Не може повече да бъдете междупланетен супермен, но можете да се заемете с работа, която ще изисква всичките ви способности и талант. Убивали ли сте някога човек?

Този неочакван обрат на нещата ме обърка, дори се оплетох с отговора.

— Не, доколкото ми е известно.

— Добре е, че не, защото нямаше да спите толкова спокойно нощем. Проверих това, преди да дойда тук. Ето затова съм убеден, че ще дойдете в Корпуса и ще получите истинско удоволствие, залавяйки престъпници от друг вид, не тези, които имат в кръвта си социален протест, а тези, които убиват и се наслаждават от това.

Увереността му беше потресаваща, той имаше готов отговор за всичко. Нямаше какво да крия и извадих последния си коз.

— А какво ще стане, ако Корпусът разбере, че сте завербували бивш престъпник? И двамата ще ни разстрелят преди изгрев-слънце!

Сега настана негов ред да се смее. Не виждах нищо забавно в това и търпеливо чаках, докато той се успокои.

— Първо, момчето ми, аз съм Корпусът, т.е. неговият ръководител и как мислиш е името ми? Харолд Питър Инскин, така добре ли е!