Хари Харисън - Стоманеният плъх

— Да не би същият този Инскин…

— Същият. Инскин Неуловимият. Човекът, който ограби Фарондмен II по средата на полета и провали множество други правителствени мероприятия. Надявам се, че сте чели за това в юношеските си години? Завербуваха ме, както и вас сега.

Той ме държеше на кукичка и го знаеше, а сега реши да ме довърши до край.

— А откъде мислите, че се взимат останалите агенти? Разбира се, не говоря за тези опулените, от специалните ни школи, а за истинските агенти. За тези, които планират операциите, извършват цялата предварителна работа, а след това жънат лаври. Те са мошеници. Всички до един. Но всичко, което можеха да правят най-добре, сега те правят за Корпуса. Ще се учудите на някои проблеми, които възникват във великата, необятна, шумна Вселена. Единствените, които можем да поканим да работят за нас, са тези, които вече успешно са действали в такъв мащаб. Е, какво ще кажете?

Всичко стана толкова бързо, че нямах време да помисля. Вероятно би трябвало да споря, но мозъкът ми вече беше взел решение. Бях готов да се съглася, не можех да кажа „не“.

Губех нещо, но се надявах да получа още повече. Макар да мога да работя на свобода, но щях да работя с хора. Старите отношения са отминали. Аз отново ставах член на обществото.

От тази мисъл се почувствах много добре. Край на самотата. Дружбата ще замести това, което губя.

Никога през живота си не съм се лъгал така. Хората, с които се срещах, бяха невероятно тъпи. Те се отнасяха към мен като към някаква буболечка и не можех да разбера как съм попаднал тук. За разбиране, естествено разбирах, имах добра памет. Постепенно се завъртях в тази въртележка.

Намирахме се на спътник, това беше очевидно, но аз изобщо не си представях близо до коя планета или дори в коя слънчева система сме. Всичко беше абсолютно секретно, а това място явно бе свръхсекретният главен щаб и основната база на школата на Корпуса.

Школата ми харесваше. Това беше единственото, което ме предпазваше да не полудея. Тъпанарите седяха и зубреха, а на мен материалът ми се удаваше лесно. Едва сега започнах да разбирам колко сиви са били операциите ми. С техниката и приспособленията, за които научавах сега, преди можех да бъда десетина пъти по-силен и по-хитър. Тази мисъл здраво заседна в мозъка ми, гадничко съблазнявайки ме в минути на депресия и тъга.

Предметите бяха и тъпи, и неприятно скучни. Половината от времето минаваше в работата с архивите — изучаване на безбройните победи и няколкото поражения на Корпуса. Понякога ме обхващаше смъртна тъга, но разбирах, че това е част от изпитателния период — да ме понаблюдават не ме ли тегли към миналото. Усмирявах нрава си, потискайки прозевките и размишлявайки. Тъй като не можех нищо да променя тук, ми трябваше нещо по-така, което би сложило край на каторжната ми работа.

Това беше трудна задача, но аз го открих. След известно време узнах всичко и си го изясних. Наложи се да се занимавам с това, когато всички спяха, но донякъде това правеше търсенията дори по-интересни.

Когато работата стигна до отваряне на катинарите и разбиване на сейфове, бях длъжен да призная, че това не си заслужаваше. Вратите в личните апартаменти на Инскин се заключваха с реверсивен барабан от стар тип, който нищо не струваше да отворя. Трябваше да вляза спокойно през вратата, без шум. Но така, че Инскин да ме чуе. Лампата светна, той седеше в леглото, насочвайки към мен своя 0,75 калибров.

— Сигурно сте полудели, ди Грийс — изръмжа той. — Да влезете в стаята ми през нощта! Можех да ви застрелям!

— Не, не можехте — отговорих аз, когато той скри оръжието си под възглавницата. — Толкова любознателен човек като вас първо разговаря, после стреля. А пък и тези нощни страсти нямаше да ги има, ако екранът ви беше включен и можех да ви повикам.

Инскин се прозя и си наля чаша вода от автомата над леглото.

— Това, че съм глава на Специалния Корпус, не значи, че трябва да работя за целия Корпус. Понякога ми се налага да поспя. Екранът ми е включен само за свръхважно повикване, а не за всеки агент, нуждаещ се от утешение.

— Не значи ли това, че съм попаднал в категорията на нуждаещите се от утешение? — попитах аз колкото може по-мазно.

— Настанявайте се в която искате категория, дявол да ви вземе — изръмжа той, падайки отново в леглото. — А също така се преместете в коридора и елате при мен утре в работно време.

Стана ми жал за него. Той толкова много искаше да спи и възнамеряваше да заспи колкото може по-скоро.