Хари Харисън - Стоманеният плъх

Следващите четири дни минаха спокойно.

Когато прозвуча сигналът за тревога, почувствах огромно облекчение. Можех да бъда убит и превърнат в прах, но работата не беше в това.

Пепе се хвана на въдицата. Единственият кораб в Галактиката, който можеше да изглежда на екрана толкова огромен от такова разстояние, беше неговият. Огромната енергия на двигателите на линкора му позволяваха да създава такова спирачно поле, че моята яхта буквално се изправи на носа си. Едновременно светна и сигналът: „Внимание, радиопредаване“. Почаках, доколкото ми стигаше търпението, след това включих радиоприемника. Чу се глас:

— … че вие сте под прицела на военен кораб! Не правете опити да хитрувате или по какъвто и да било друг начин…

— Кой сте вие и какво искате, дявол да ви вземе! — извиках аз в микрофона. Скенерът ми беше включен така, че можеха да ме видят, моят екран оставаше тъмен, те не транслираха образ. Можеха да видят разкошните ми дрехи, богато мебелираната кабина зад гърба ми, но, разбира се, не можеха да видят ръцете ми.

— Не е важно кои сме! — прогърмя гласът от радиото. — Изпълнявайте разпоредбите, ако искате да останете жив. Дръпнете се от управлението, докато не се прикачим, след това ще правите всичко, което ви кажа.

Чуха се две приглушени прещраквания. Това бяха магнитите, които се лепнаха за корпуса. Корабът се наклони. Тъй като знаех, че ме наблюдават, опулих уплашено очи и започнах да се оглеждам, търсейки път за спасение. Яхтата се разположи в космическия шлюз на линкора. Натиснах копчето и изпратих робота-заварчик на мястото му по предварително замисления план.

— А сега ми позволете аз да ви кажа нещо — изревах аз в микрофона, сваляйки маската на изплашен милиардер. — Първо, повтарям думите ви: изпълнявайте разпорежданията, ако искате да останете живи. И ще ви покажа защо…

Завъртях превключвателя, подаващ последователната програма за работа. Корпусът естествено беше силно намагнитен и здраво държеше бомбите. В съответствие със зададената програма скенерът в кабината се включи на подаден чакащ режим, а в генераторния отсек — в работен. Проверих преносимия екран-монитор и започнах да навличам скафандъра. Необходимо беше това да се направи бързо, поддържайки едновременно и разговора. Те трябваше да бъдат уверени, че аз продължавам да си стоя в кабината за управление.

— Както виждате, това е генераторът на кораба. Деветдесет и осем процента мощност сега захранват електромагнитите. Практически е невъзможно да бъдем разделени. И не ви съветвам да го правите.

Скафандърът беше надянат, но аз продължавах да говоря, използвайки микрофона, присъединен към главния предавател през шлема. Картината на монитора се промени.

— Сега виждате водородна бомба, която се държи на предпазител само благодарение на това, че магнитното поле е притиснало корпуса на вашия линкор към нея. Тя без съмнение ще избухне, ако се опитате да се отделите.

Хванах екрана-монитор и се понесох към шлюза.

— А ето това е друга бомба — казах аз, гледайки с едното око екрана, а с другото — бавно отварящия се входен люк. — Тя има датчици на корпуса. Ако се опитате да разрушите част от кораба ми или да отворите главния входен люк, тя ще детонира.

Вече бях в космоса, приближавайки се към огромния линкор.

— Какво искате? — това бяха първите думи на Пепе, казани след моята демонстрация.

— Искам да поговоря с вас и да стигнем до съгласие, представляващо интерес и за двама ви. Но за да можете правилно да разсъждавате за възможностите ми, ще ви покажа останалите бомби.

Показах им останалите бомби, не беше трудно. Скенерите на яхтата работеха по предварително зададената програма. Бегло им демонстрирах цялото си останало въоръжение, което можеше да доведе до съвместната ни гибел, а аз вече се бях промъкнал през дупката в корпуса на линкора, направена от робота. Това място беше щателно избрано по чертежите, тук нямаше дебела броня и датчици-пазачи.

— Да, да… разбрах… вие сте летяща бомба. Престанете с репортажа си и ми кажете, какво възнамерявате да правите?

Този път не му отговорих. Изключвайки микрофона и дишайки като ловджийска хрътка, се носех по коридорите на линкора. Ако се вярва на чертежите, някъде тук трябваше да бъде вратата към кабината за управление. Пепе, разбира се, е там.

Влязох, извадих пистолета си и го насочих към тила му. Ейнджълин стоеше до него и гледаше към екрана.

— Играта свърши — казах аз. — Стойте спокойно и не мърдайте.