Хари Харисън - Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)

Първо — „X“, за да привлече вниманието на компютъра в случай, че не беше под наблюдение. След това — остатъка от съобщението. Кодът, който бе измислил и запаметил не беше сложен. „I“ — за това, че е кацнал успешно. Ако Лиа е наблюдавала срещата с атакуващото влечуго, беше много вероятно да има известни съмнения относно това. Застана за известно време настрани, за да бъде съобщението записано, а след това добави още един правоъгълник, който превърна „I“-то в „T“, което означаваше, че операцията протича според плана и, че ще сигнализира отново колкото е възможно по-скоро. Наложи му се да затисне плата с камъни, тъй като сутрешния вятър се усили заедно с издигането на слънцето високо в небето и нагряването на повърхността.

От върха на възвишението околността бе ясно видима. Тревопасните влечуги се бяха успокоили и сега пасяха близо до брега на езерото. Преходът, който трябваше да направи, за да стигне до най-близкото бойно поле, беше сравнително лесен — просто да върви на запад по брега на езерото, докато стигне до мястото. Една проста разходка, която щеше да му позволи да изследва природата и животните по пътя си. Беше време да тръгва. Той сгъна ярките правоъгълници и ги прибра. След това, с огрян от слънцето гръб, потегли на запад.

По пладне спря за почивка и храна. Дехидрираните хранителни дажби щяха да му осигурят достатъчно енергия за няколко дни, но вкусът им беше като на сух картон. Преглътна ги с малко вода и разклати манерката, за да разбере колко е останало вътре. Достатъчно до края на деня, но вечерта щеше да има нужда от допълване. За това щеше да се погрижи по-късно, преди мръкване. После щеше да се отдалечи от езерото и да потърси подслон за през нощта сред камъните или по дърветата. Единственият хищник, който бе срещнал, му бе вдъхнал респект към животните на тази планета. Прибра манерката и опаковката от храната си и се изправи, протягайки се.

В началото звукът беше толкова слаб и далечен, че го взе за жужене на насекомо, което обаче ставаше все по-силно и по-силно. Веднага щом го разпозна, се хвърли към прикритието на високата трева. Шум от реактивни двигатели. От време на време затихваше, а след това пак се засилваше, като че ли имаше някаква повреда. Изникна сякаш от слънцето — дълга бяла диря и черната точка на самолета пред нея. Правеше завои и виражи, сякаш пилотът се опитва да избегне нещо. Курсът внезапно се промени, този път в неговата посока, преминавайки с рев почти над главата му.

След това се изгуби сред кълбо от пламъци, което веднага се превърна в голям бял облак. Нещо черно се устреми към земята и падна на около миля от Брайън, който видя облака прах в момента, в който до ушите му стигна тътена на експлозията.

Изправи се и се вгледа по посока на стелещия се прах. Не беше никак далеч. Дали беше някаква случайност, или появата на самолета имаше нещо общо с него? Невъзможно — такава мисъл би била проява на параноя. Фактът, че инцидентът се бе случил толкова близо до него, беше съвпадение. Но ако беше просто съвпадение, защо усещаше ледената тръпка на страха, докато приближаваше развалините? Инстинктът му за самосъхранение искаше да го задържи далеч от тях. Но заради успеха на тази мисия той трябваше да изследва мястото. Възможно бе да намери тялото на пилота или някакво друго доказателство. Наистина нямаше избор. Прашният облак се бе разнесъл и околността отново доби предишния си вид. Брайън добре помнеше посоката. Без да разсъждава повече, се запъти нататък.

Кратерът представляваше тъмно петно в морето от трева. Брайън се приближи предпазливо, като последните няколко метра пропълзя по корем. Когато бавно надникна от ръба, видя парче смачкан метал на дъното на дълбокия кратер. Беше едно от крилата. Не видя по него никакви знаци, дори след като скочи вътре. Металът бе още горещ и той предпазливо го заобиколи. Няколко парчета се бяха откъснали при удара и той ги обърна едно по едно с ножа си. Накрая прилежността му бе възнаградена със смачкана плочка за идентификация. Знаците по нея бяха все още видими!

Все пак имаше нещо нередно в това. Въпреки, че буквите бяха ясни, няколкото думи, отделени с цифри, бяха на абсолютно непознат за него език. Това беше загадка, кълбо, което в момента не можеше да разплете, но и не можеше да игнорира. Поколеба се дали да не откърти табелката, но бързо осъзна, че носенето на парче метал, колкото и малко да е то, би било твърде опасно. Накрая използва върха на ножа, за да издълбае копие на надписа върху манерката си. Така поне имаше някакъв запис.