Хари Харисън - Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)

Внезапна светлина избухна в очите му — слънцето се появи на хоризонта. Той размърда мускулите си; моментът наближаваше. Въпреки, че на тази височина се виждаше изгрев, повърхността под него все още тънеше в мрак. Внезапно светлината бе заменена от всеобхватна сива пелена, а той се вряза в дебелата облачна покривка. Когато излезе от нея, падането му продължи към слабо осветената повърхност.

Дотук добре. Никакви ракети или самолети. Но той осъзнаваше колко са лесни за засичане металните елементи в екипировката му. Възможно бе в момента да е мигаща точка на някой радар, а към него да се насочват ракети. Страшно му се искаше вече да е на повърхността, свободен от издайническия метал. Поклащайки се на ремъците, Брайън погледна между краката си към тревистата равнина, която се приближаваше към него. Знаеше, че пада твърде бързо, но скоростта бе единствената му защита. Ако някъде наблизо наистина имаше радари, той трябваше да се задържи на екраните им колкото е възможно по-малко. Което означаваше, че трябва да пада колкото се може по-бързо, изчаквайки последния момент, за да намали скоростта. Този момент бързо се приближаваше. Повърхността беше съвсем близо — почти под краката му — сега!

Завъртането на регулатора увеличи тягата на гравишута и Брайън усети как ремъците се впиха дълбоко в бедрата му. Все още падаше твърде бързо — трябваше да увеличи тягата. Ремъците изпукаха от натоварването. Той леко намали. А сега — пълна тяга!

Краката му се удариха в земята толкова силно, че му се наложи да се претърколи няколко пъти във високата трева. След това полежа няколко дълги секунди с изкаран от удара въздух. Опита да принуди дробовете си да проработят, но известно време нямаше никаква реакция.

Нужно му бе голямо усилие, за да се изправи на колене, после несигурно да се надигне и най-накрая — да се изправи. А след това и да свърши всички останали неща, които не търпяха отлагане.

Освободен от ремъците и с изключени двигатели, гравишутът тежко се стовари на земята. Брайън отвори херметическия костюм и го съблече, след което се увери, че шлемът и кислородната бутилка са все още прикрепени към него. Добре, всичко е наред.

Сега — бързай, но бавно. Вече имаше достатъчно светлина, за да вижда какво прави. Трябваше да отвори контейнера, прикачен към гравишута и да изтърси от него ножа и торбата, която щеше да вземе със себе си. Капакът заяде и той го насили — добре — и двете са навън. Сега да се отърве от всичко останало. Да овърже с ремъците на гравишута екипировката, която трябва да разкара. Двойна проверка, за да се увери, че всичко е здраво привързано. Добре. Да е забравил нещо? Не, всичко е както трябва.

Брайън включи гравишута на пълна мощност и той отлетя към небето, изтръгвайки вързопа от ръцете му с удар, който го накара да се претърколи. Заиздига се нагоре, смалявайки се, докато почти се изгуби от погледа. След това внезапно проблясна, когато първите слънчеви лъчи паднаха върху него. После дори този блясък изчезна.

Брайън облекчено въздъхна. Беше на повърхността и беше жив. Спускането на планетата бе минало успешно, така че сега можеше да обърне гръб на всички мисли за него. Беше време да започне с истинската работа.

Докато се навеждаше, за да си вземе ножа, той бавно се завъртя. Прикрепи ножницата към колана си опипом и непохватно, тъй като цялото му внимание беше насочено към осветения от зората пейзаж.

Отвсякъде бе заобиколен с трева. Висока трева, която започваше да шепне и да се поклаща от сутрешния вятър. Наблизо имаше каменист хълм и малка горичка, простираща се на запад. Зад хълма се виждаха възвишения, водещи към гористите планини на хоризонта. Техните върхове вече се къпеха в огъня на изгряващото слънце.

Внезапно движение привлече вниманието му. Някъде там, по посока на езерото. Брайън започна бавно да се навежда, докато само очите му останаха над тревата. Видя стадо от някакви същества, които пасейки се приближаваха към него. Той остана неподвижен като скала, само ръцете му бавно потънаха в тревата, за да вземат раницата и да я прикачат към ремъка, преметнат през рамото му.

Дрезгави и пискливи крясъци изпълниха въздуха пред него. Присви очи и видя ято птици, които закръжиха и кацнаха наблизо. Не, това не бяха птици, по-скоро някакви летящи влечуги. Вместо пера имаха кожена ципа, опъната между тънките кости на крилете им. Кожата им хвърляше зелени и оранжеви отблясъци от слънчевата светлина; главите им бяха разполовени от големи челюсти, а устите изглеждаха пълни с остри като игли зъби. Все още кряскайки, те се спуснаха надолу и потънаха в морето от трева.