Хари Харисън - Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)

Тревопасните вече бяха наблизо и Брайън можеше да ги види ясно. Те също бяха влечуги. Кожата им бе сивокафява — идеално прикритие в сухата трева. Прибягваха предпазливо с дългите си крака и често надигаха глава, за да подушат въздуха. Би трябвало и хищниците да са наблизо. Подозираше, че те също са влечуги.

Стадото като че ли усети нещо. Животните бяха спрели да пасат и сега стояха, замръзнали с широко отворени ноздри. Може би се приближаваше някакво животно. Въпреки, че бяха усетили миризмата му, то все още беше извън погледа им, скрито от високата трева. Пред очите му вероятно щеше да се разиграе битка на живот и смърт. Когато забеляза, че животните гледат в неговата посока, Брайън с внезапен шок осъзна, че може и да не бъде само наблюдател. Дали го бяха видели? Той се сниши още повече, за да избегне погледа им и усети слабия полъх на емоциите им. Страх. Страх, който изместваше всички други усещания. Дарбата на емпат обикновено му позволяваше да усеща само човешките чувства, но силните животински емоции също ставаха доловими. Сега вече добре усещаше страха на тези животни. Но имаше и още нещо, нещо по-силно…

Брайън скочи на крака и изваждайки ножа си, се обърна назад, точно навреме, за да види тъмната фигура, която се бе устремила към него. Висок писък разцепи въздуха. Той се хвърли настрани и нещо блъсна рамото му, завъртайки го във въздуха. Ръката му така изтръпна от удара, че почти изпусна ножа. Прехвърли го в лявата си ръка и видя създанието, което отново се надигна над него с разтворена паст, пълна с редици проблясващи зъби.

То вече падаше върху него с цялата си тежест, когато успя да мушне ножа в гърлото му. Със задавен писък то се стовари отгоре му, притискайки го към земята. Създанието се сгърчи конвулсивно и остана неподвижно. Топла течност окъпа рамото на Брайън, който не беше сигурен дали това е кръвта на звяра, или неговата собствена. Подпря тялото на животното с крака и се освободи от него, отчаяно оглеждайки се за някое друго подобно създание.

Явно е било само това. Той стана, задъхан от усилието; единственото движение, което забеляза, беше бързо отдалечаващото се стадо на тревопасните. Брайън погледна надолу и видя, че ръцете му са омазани със зелена кръв — поне със сигурност не беше неговата!

На земята до него лежеше неподвижно изпружен мъртвият звяр. Дългата около един ярд изпълнена със зъби паст зееше, а очите му го гледаха с невиждащ поглед. Мъртвият хищник имаше къси, завършващи с остри нокти предни лапи и големи мускулести задни крака, които му осигуряваха голяма скорост при нападение. Сбръчканата му кожа имаше грозен мораво-кафяв цвят. Цветът на сенките — както си помисли Брайън. Машина за убиване. Нищо чудно, че другите животни бяха толкова предпазливи.

Изведнъж се почувства много уморен. Тежко седна върху хълбока на поваления звяр и остърга в кожата му съсирената кръв от пръстите си. Отпи дълга глътка вода от дървената манерка и, дишайки тежко, зачака силите му да се възвърнат. Началото на експедицията не беше много благоприятно. Току-що едва не бе убит от първото създание, с което се бе срещнал. Почти — но не съвсем. Ножът му бе остър и добре балансиран, а рефлексите — бързи както винаги. Вече не можеше да бъде изненадан така лесно.

Най-малкото вече беше на повърхността на планетата и в относителна безопасност — засега. Беше време за следващата му стъпка. Досега го тревожеше само мисълта за оцеляването. И на първо място — да избегне ракетите във въздуха и бойните машини на повърхността. Бе се справил с това. Справи се и с атаката на хищника. Първата част от мисията бе завършена. Следващото нещо, което трябваше да направи преди да продължи, беше да съобщи за успешното си пристигане.

Мястото, на което се намираше беше като всяко друго сред полето. Достатъчно далеч от дърветата и ясно видимо от космоса. Тревата беше поотъпкана от животните, но нямаше достатъчно място за разполагане на съобщението. Все пак наблизо се намираше каменистото възвишение, което не беше покрито от високата трева. Той се изкатери на върха му и извади от торбата си купчина правоъгълни цветни парчета плат. Не можа да се въздържи и погледна към празното синьо небе — въпреки увереността, че няма да види нищо там. Някъде горе, невидим за очите му, се намираше малкият кораб, откъдето Лиа можеше да го види с помощта на електронното увеличение. Усмихна се на себе си, когато размаха широко ръце — това беше победоносен жест, от който се почувства по-добре. След това се зае да подреди правоъгълните парчета, за да даде първия сигнал.