Хари Харисън - Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)

— Смятам да използвам тези неща — Брайън издърпа дълго парче оцветен плат от пакета до себе си. Когато постеля тези правоъгълници на земята, ти съвсем ясно ще можеш да ги виждаш от космоса. Веднага щом се озова долу и се съмне, ще ти изпратя съобщение. Ще го правя редовно, за да знаеш какво става докато се придвижвам.

— Опасно е…

— Всичко в тази мисия е опасно. Но няма друг начин да я изпълним — Той върна погледа си на екрана, внимателно огледа образа и накрая почука с пръста си върху него. — Ето тук искам да отида. Близо до мястото, където равнините се срещат с хълмовете. Наблизо има гори, удобни за прикритие. Ако разчетем времето правилно, ще мога да се спусна през нощта и да кацна на зазоряване. Ще се прикрия колкото е възможно по-бързо, а след това ще започна наблюденията си. Ако тези животни са наистина това, което изглеждат, тоест диви местни форми на живот, ще мога да направя следващата стъпка в наблюденията си.

— И каква по-точно ще бъде тя?

— Ще тръгна пеша към една от тези бази…

— Не можеш да направиш това!

— Съжалявам, но се налага. Твърде малко можем да научим за тази война на машини от някакви си диви животни. Най-близките развалини са на по-малко от сто мили от зоната на кацане. Лесен двудневен или тридневен преход. По време на който ще ти изпращам ежедневни съобщения, започващи с „X“. Тази форма не се среща в природата, така че компютърният скенер лесно ще я открие и ще ти я посочи. А сега смятам да поспя. Ще те помоля да ме събудиш един час преди момента на тръгване.

Когато Брайън влезе в шлюза, повърхността на Селм–2 беше забулена в тъмнина. Всичко, от което щеше да има нужда след кацането, се намираше в дебела пластмасова торба, привързана на гърба му. Добре затегнатият гравишут седеше на масивните му рамене. Лиа наблюдаваше как за пореден път проверява всички ремъци на костюма си. От стискане кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Той я погледна и й махна, но точно преди да тръгне, тя се наведе напред и почука по лицевата част на шлема му. Брайън го отключи и отвори забралото. Изражението му беше толкова спокойно, колкото нейното — развълнувано.

— Да? — каза той.

За момент тя остана безмълвна и се чуваше само съскането на кислорода, излизащ от маската под шлема му. После се наведе напред, надигна се на пръсти и го целуна по устните.

— Просто исках да ти пожелая късмет. Ще те видя ли скоро?

— Разбира се. — Докато затваряше забралото, на лицето му се появи усмивка. После пристъпи във въздушния шлюз и затвори вътрешната врата зад себе си; малко по-късно се отвори външната врата и индикаторът до нея светна червено.

Загледан в пространството, Брайън изчака няколкото дълги минути, делящи го от компютърния сигнал за точния момент на отделянето. И веднага щом на пулта за управление светна зелената лампичка, се хвърли напред извън кораба.

Лиа седеше пред екрана за наблюдение и гледаше падащото му тяло, осветено от пламъчетата на спирачните ракети, докато не се изгуби от погледа й.

Брайън падаше в тъмната бездна на нощта. Не усещаше никакво движение, но логиката му подсказваше, че скоростта му се увеличава с всяка изминала секунда. Въпреки всичко му се струваше, че виси неподвижен и самотен в празното пространство, заобиколен от звезди, с тъмния диск на забулената от нощта планета под краката си. Самата планета беше обкръжена с корона от отразена в атмосферата слънчева светлина, по-светла откъм източната страна, където наближаваше изгревът. Брайън знаеше, че въпреки привидната неподвижност лети стремглаво надолу по внимателно изчислена крива, която ще го спусне на точно определено място, малко преди зазоряване. Микрокомпютърът, вграден в гравишута на гърба му, отброяваше секундите, отделящи го от момента на пристигането. От време на време усещаше леки тласъци по ремъците — падането му се забавяше на прецизно отмерени порции, зададени от програмата.

Само благодарение на многогодишния си опит успяваше да запази мислите си спокойни и да превъзмогне надигащия се страх, който би изпълнил кръвта му с безполезен адреналин. Времето за действие щеше да настъпи едва след кацането. Сега беше време за размишления. Той се отпусна и тихо потъна в релаксация, позволявайки на тялото си да се отдаде на безкрайното падане, игнорирайки леките подръпвания на ремъците, които скоро преминаха в непрекъснат опън. Първите следи от сгъстяваща се атмосфера погалиха костюма му. Падането продължаваше.