Хари Харисън - Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)

— Не искам да те наранявам. Ето ножа ми. Ето и месото. Да бъдем приятели.

Другият не можеше да го разбере, но спокойният глас като че ли имаше ефект. Брайън посочи месото и оръжията, все още говорейки окуражително, а после се дръпна встрани от пътеката, но така, че другият да може да го вижда. Извървя дванадесетина ярда, спря, седна опрял гръб в едно дърво и го зачака да направи нещо. Паниката, която долавяше намаля и бе частично заместена от любопитство. Мъжът направи една предпазлива крачка, после още една и излезе на светло. Заоглеждаха се един друг с взаимно любопитство.

Ловецът беше човек, но доста мършав и нисък — стигаше едва до рамото на Брайън. Дългата му коса беше сплъстена и мазни кичури висяха пред лицето му. Беше облечен в кожи от влечуги, краката му бяха грубо увити със също такива кожи. Когато се приближи, се вгледа със страхопочитание в дрехите и ботушите на Брайън. Очите му бяха широко отворени, а челюстта — увиснала. Брайън се усмихна и заиздава окуражителни звуци, когато другият се наведе над оръжията. Опита се да не издава какво чувства, когато видя в ръцете му ножа си. Той го въртеше и му се чудеше, а когато върха на на острието поряза палеца му, го заля вълна от страх. Сложи пръста в устата си и го засмука, а жестът му изглеждаше странно детински. Когато болката и страхът попреминаха, той се наведе и използва ножа, за да си отреже голямо парче месо от единия бут. Брайън усети тръпката на успеха, когато ловецът протегна суровия къс месо към него. Той кимна, усмихна се в отговор и бавно пристъпи напред с протегната ръка. Когато се приближи, страхът отново взе връх и човекът се дръпна, изпускайки месото. Брайън веднага спря и търпеливо го изчака да се успокои. След това с бавни, внимателни крачки отиде до месото, наведе се и го вдигна. Отхапа си от него, макар и неохотно, а после се усмихна и потри корема си, издавайки звуци на задоволство.

Страхът беше почти изчезнал и ловецът също се усмихваше — първо неуверено, а после — широко, като едновременно с това потриваше корема си и издаваше същите звуци на задоволство.

Най-после бе установен контакт.

Сега, след като бе установен мирен контакт, целият като че ли страх се бе изпарил от ловеца. Брайън емпатично долавяше това — въпреки, че в началото му беше трудно да го повярва. Мъжът срещу него беше на средна възраст, но реакциите му изглеждаха странно детски. Обзелия го при срещата с чужденеца страх бе надвит от появилото се любопитство. После, вместо да избяга, мъжът бе останал да наблюдава Брайън, дори през нощта. Първо алчност, после отново страх — като че ли не можеше да изпитва повече от една емоция в даден момент. Като дете. В момента той весело бъбреше, изучавайки дрехите и ботушите на Брайън, после шумно отпи от манерката, задъвка изсушените хранителни дажби и отвратен ги изплю. Всичко това бе направено с безусловно и детинско приемане на новата ситуация.

Нямаше дори следа от подозрение, когато Брайън, показвайки му съдържанието на торбата си, нехайно взе ножа си и го прибра в ножницата. Ловецът дори не бе забелязал движението му. Беше твърде очарован от вещите му, за да взима дори минимални предпазни мерки.

Не след дълго Брайън се увери, че културата на този човек е толкова примитивна, колкото и безусловното му приемане на техните нови взаимоотношения. Предметите, които той притежаваше, бяха от каменния век. Върхът на копието му представляваше остър къс от излъскан вулканичен камък, грубо завързан за края на пръта. Ножът на ловеца също беше от камък. Гущеровите кожи, които носеше като дрехи, бяха необработени — това си личеше по миризмата им, а единственото украшение, или нефункционален предмет, който притежаваше, беше череп на влечуго. Тази отблъскваща украса, все още покрита с парчета разлагаща се кожа, бе носена като шлем.

Когато усети, че първоначалното любопитство на мъжа в задоволено, Брайън се опита да общува с него. Почти напълно неуспешно. След като безброй пъти бе посочвал себе си и повтарял името си, а след това — сочил ловеца, издавайки въпросителни звуци, Брайън откри, че мъжът се казва Вжър. Или Вжър — един единствен експлозивен звук без никакви гласни. Той произнасяше „Брайън“ повече като „Бран“, или „Бррн“, също без гласни. И това беше върха на общуването им. Вжър скоро изгуби интерес към думите и отказа да учи нови от тези на Брайън, или да му каже някоя от своите. Кръга на вниманието му беше много ограничен. Когато ожадня, изпразни манерката, като изля повече, отколкото успя да изпие. По-късно, когато огладня, си отряза къс сурово месо от единия бут и, без да обръща внимание на накацалите го мухи, го сдъвка и глътна с шумно задоволство. Брайън реши, че всичко свързано с този човек е много трудно за разбиране.