Хари Харисън - Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

Сплок изчисли курса, но преди да го въведе в звездния компютър, в малката кабина отекна тревожният сигнал на алармата и замигаха червените аварийни светлини.

— Пратили са преследвачи — процеди през здраво стиснатите си зъби Сплок и завъртя в ловка избягваща маневра малкия и доста подвижен кораб. Преследвачите веднага предприеха контра-избягваща маневра. Изглежда притежаваха специална предсказваща програма, която ги предупреждаваше за всеки нов ход на Сплок. Изведнъж пред тях също се появиха преследвачи. Сплок мигновено прибягна към избягваща тактика номер две. Като видя до какво може да доведе всичко това, Бил изтича при пулта за управление и натисна няколко копчета.

— Какво правиш? — писна Сплок.

— Тези типове предсказват ходовете ти — обясни набързо Бил. — Обаче ще имат известни затруднения да предскажат моите.

Малката машина с къси криле профуча покрай един стационарен наблюдател с такава скорост, че звуковата вълна пристигна едва час след нея, когато вече нямаше кой да я чуе, тъй като всички си бяха отишли. Това, разбира се, не беше в състояние да обезпокои Бил и Сплок, тъй като двамата се бяха вкопчили в ръчките за управление. От време на време Сплок успяваше да подаде някоя разумна команда, която веднага бе следвана от хаотично действие на Бил. Всички логични вериги на бордовия компютър димяха от пренатоварване, а корабът бълваше такива грамадни вълни от електромагнитна енергия, че в една близка астрономическа обсерватория го взеха за новоизлюпен пулсар. Излишно е да споменаваме, че след всичко това от преследвачите нямаше и помен — на нещастниците не им остана нищо друго, освен да се приберат в подземните си центрове, където да се гледат мрачно един друг, докато им свърши работното време, за да се приберат вкъщи и да нашляпат децата.

— Сега какво ще правим? — попита Бил и най-сетне вдигна ръце от ръчките.

— Няма да е никак лесно да решим, след като с налудничавите си действия успя да повредиш Курсовия индикатор.

— Ами управлявай ръчно, голяма работа.

— Когато се носим със свръхсветлинни скорости? Сигурно ти се е разхлопала дъската, както казвате вие. Никой не притежава толкова бързи рефлекси. Затова използвахме машината, която ти съумя да повредиш. Тя действаше като двустепенен трансформатор на времето и по такъв начин придаваше вероятност на избраната посока.

— Добре де, съжалявам — изпъшка Бил. — Измисли нещо друго. Нали все се фукаш, че си много умен.

— Казвах го, за да ти дам личен пример и да те стимулирам да учиш, но сега започвам да си давам сметка, че е било чиста загуба на време. Принуден съм да използвам пространствено-темпоралния шунт, което е свързано с известен риск.

— Риск ли? — попита безгрижно Бил. — Не думай!

— Готов ли си? — попита Сплок и отпусна ръка върху една дръжка с позлатена топка отгоре.

— Готов съм, готов — хайде, действай!

— Ако не те е страх от високи скорости… — произнесе Сплок и натисна дръжката.

— Казах: моля те, подай ми картофеното пюре.

— Извинявай — рече Бил.

— Картофеното пюре!

Сплок се оказа прав, естествено. Всичко се случваше прекалено бързо или вече се беше случило твърде бързо. Трудно беше да се определи кое от двете. А и нямаха никакво време.

Бил забеляза пред себе си чиния с картофено пюре. Повдигна я, като се чудеше на кого трябва да я подаде. Някой го дръпна за левия ръкав. Той подаде чинията в тази посока. Някой я пое. Един глас произнесе: „Благодаря“. Може и да беше женски. Или само се преструваше на такъв. Или беше на мъж, който се преструва на жена. А може би беше жена, преструваща се на мъж, който се преструва на жена. Бил реши, че е дошло време да отвори очи и да се огледа.

Направи го, но много внимателно и предпазливо. Всъщност очите му бяха отворени, иначе как щеше да види картофеното пюре? Но когато не виждаш нищо друго, освен някакво си картофено пюре, в известен смисъл не виждаш нищо, нали?

Бил намери сили да се огледа. Дочу тракане на часовник и приглушени гласове, подуши миризмата на картофено пюре, бифтек, хрянов сос и мънички белгийски моркови. Началото беше многообещаващо. Той отвори очи. Седеше на продълговата маса за хранене. Повечето от насядалите около масата му бяха непознати. Имаше обаче едно познато лице. Вдясно от него седеше Сплок, облечен в черен фрак и бяла вратовръзка. Седящият вляво от него — който му бе поискал картофеното пюре — наистина беше жена, както правилно бе предположил по гласа. Виждаше я за първи път. Тя беше чернокоса хубавица, издокарана в рокля с много дълбоко деколте, толкова примамливо, че направо те подканваше да се изкатериш до ръба и да надникнеш вътре. Нещо в държанието й подсказа на Бил, че това е Илирия, още преди да го заговори.