Хари Харисън - Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

Бил продължи нататък.

— Моля те, спри — повика го заместникът. — Не можем ли да постигнем някакъв компромис?

— Храна! — изрева Бил.

— Ще видя какво мога да направя — обеща заместникът. — Но трябва да ме придружиш до специалната стаичка.

— Защо?

— За да можем да изолираме хранителните ефекти от останалата част на компютъра.

— Не се опитвай да ме измамиш.

Заместникът се обърна към една от подсекциите, която бе на негово подчинение. Беше секцията за нови проекти. Той набързо я преименува в секция за симулиране на човешка храна и й даде повишен приоритет. Програмата стартира, показа грешки и издъхна. Заместникът се сети, че не беше вдъхнал достатъчен процент съзнание, който да поддържа програмата активирана, ето защо взе малко количество временно съзнание от склада и го въведе на необходимото място. Хранителната програма незабавно седна, отвори очи и размърда опашка.

— Аз съм храна! — обяви тя.

— Страхотно — изпъшка Бил. — Това значи ли, че мога да те изям?

— Не. Аз не съм храна в буквалния смисъл на думата. Говорех преносно.

— Намерете ми нещо, дори и преносно, което да мога да изям — тросна се Бил. — Инак ще се развилнея като слон в стъкларски магазин!

Хранителната програма зае допълнително пространство от архитектурната секция на компютъра и построи там лаборатория за храна. Един от първите й успехи бе производството на мастни клетки в кафеникав сос. Бил заяви, че му се гади при вида им. Последваха нови експерименти. Хранителни отпадъци започнаха да замърсяват различни части на компютъра. Бяха пуснати програми чистачи, които бързо еволюираха до по-висши форми и върхът на този процес бе програма чистач, която изяждаше себеподобните си. Тази идея веднага бе заимствана. Беше създаден нов клас същества, наречени авто кофрагиозни, или себеизяждащи. Един Господ знаеше докъде можеше да доведе всичко това, ако заместник-компютърът, който следеше целия този процес с разширени от ужас очи, не възкликна неочаквано:

— Мамка му! Щеше да е далеч по-просто, ако бяхме пратили някой да ти достави проклетата храна.

Това беше самата истина, гигантско прозрение на мисълта, също толкова очевидно, колкото твърдението, че всички хора са създадени равни. На повикването първа се отзова фирмата „Глен Брадърз“ за доставка на пица и други деликатеси по домовете. Не след дълго в храма бяха донесени няколко солидни порции бифтек, придружени от още по-солидни количества бира — цяла бъчвичка. Всичко това на свой ред в компанията на андроиди, издокарани като турски еничари, вдигнали на рамене носилки — върху тях танцуваха оскъдно облечени девойки, които пращаха въздушни целувки на Бил и му махаха с ръце, докато ги разнасяха наоколо.

Бил първо се зае да утоли апетита и жаждата си, след това позяпа хубавиците, докато го заболяха очите, и накрая се унесе в изнурена дрямка.

На сутринта главата му се пръскаше по шевовете. Когато надникна иззад завесите, откри, че опашката от просители, желаещи да се срещнат с оракула, се извива три пъти около храма. С толкова много работа никога нямаше да успее да се измъкне на свобода!

Освен ако…

Да, и това се случи.

Във въздуха се появи сияние. Бил вдигна глава и погледна право към него. Виждаше миниатюрни, озарени от светлината прашинки, а когато се вгледа по-внимателно, забеляза, че върху прашинките има други, още по-миниатюрни нещица. Въздухът пулсираше и трептеше, сякаш зад или вътре в него се спотайваше нещо, което искаше да излезе на свобода. Никога досега Бил не бе предполагал, че въздухът може да бъде разделен на толкова много територии, някои от тях антагонистични. Но изглежда случаят бе точно такъв. Пред очите му въздухът вибрираше и бълбукаше, тресеше се и се гърчеше, пулсираше и тупкаше и вършеше всички останали движения, които са по силите на нещо безформено, каквото е въздухът. След това се разцепи, разкривайки тъмна и мрачна вътрешност. Тъмнината не беше непрогледна. В самия й център бе увиснал предмет със светъл цвят, в началото колкото точица, който постепенно се уголемяваше, докато прие формата на висок мъж с печално лице и щръкнали уши, издокаран в еластичен комбинезон.

— Сплок! — възкликна Бил. — Колко се радвам да те видя!

— Напълно логично. Мога да разбера емоционалната ти реакция в отговор на този физичен факт — произнесе Сплок, както винаги без капчица хумор. — Без никакво съмнение ти се надяваш, че появата ми ти носи така жадуваното избавление.