Хари Харисън - Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— Но аз не знам нищо — каза Бил.

— Наясно съм — отвърна компютърът. — Затова ще инсталирам директна връзка между главата ти и моята централна информационна база данни, за да получаваш цялата информация, от която се нуждаеш.

— Защо ти сам не се захванеш с оракулстване?

— Имам други, не по-маловажни занимания. Не бери грижа, скоро ще му хванеш цаката.

По-късно същия следобед с помощта на подходящите инструменти и няколко капки „Нумзит“ компютърът постави розетка в тила на Бил. Резултатът бе почти равен на чудо. Достатъчно бе да затвори очи и Бил можеше да се премести право в сърцевината на централната информационно-обработваща система на компютъра.

— Всичко това добре — рече Бил. — Но сега какво да правя?

— Достатъчно е да идеш там и да потърсиш отговорите — посъветва го компютърът. — Ще ги намериш за нула време. Ако имаш някакъв проблем, обръщай се към списъка с инструкции, който съм ти написал. Започнеш ли веднъж, всичко ще се изясни от само себе си.

— А ти къде отиваш?

— Чакат ме важни дела — обясни компютърът. — На Цурия се задава ледена епоха. Аз съм единственият, който може да направи нещо.

И така Бил остана съвсем сам в малкия, но приятно уреден мраморен храм. Имаше си трон, на който да седи, докато приема посетители. Кабелът от розетката в тила му се виеше по пода, изчезваше зад пурпурните пердета и оттам продължаваше към компютърния терминал.

Първият посетител през този ден бе едър цуриянец, приблизително на средна възраст, ако се съдеше по вдлъбнатините върху средната му сфера, с яркосини очи и леко завален говор, каквито имаха обитателите на южното полукълбо.

— Толкова се радвам, че най-сетне имаме постояннодействащ оракул! — рече той. — Аз съм Бубу Цонкид и имам проблем.

— Кажи ми за твоя проблем, Бубу — произнесе с обигран глас Бил.

— Ами, Оракуле, всичко започна преди около месец, малко след началото на жътвата. Тогава забелязах, че Хлорида е спряла да ми говори. Трябваше да го установя по-рано, но дойде ли време за премленска жътва, трябва да се действа чевръсто, за да се приберат плодовете през латентния им период.

— А какво става после? — попита Бил.

— Та значи, това е единственият период, когато могат да се събират пеперудови плодове. Закъснееш ли, стават на шишарки и иди ги яж тогава.

— Аз не бих ги ял. Продължавай нататък.

— Както ти казах, не обръщах внимание на Хлорида. Дори не бях забелязал кога предните й изпъкналости са станали кафеникави. Това поне щеше да ми подскаже, че става нещо. Особено след като грогианският й цикъл бе почти месец преди това.

— Сигурно — изпъшка Бил, който едва успяваше да скрие досадата си. И без това не разбираше за какво му говори. Не че го беше грижа. — Трябвало е да бъдеш по-внимателен все пак — добави той. — Та какъв значи ти е проблемът?

— Въпросът ми е, като се има предвид всичко това, както и по-раншните сватбени полети на дисковидните дорфиди, кога ще е най-подходящият период за засаждане на оруфелиите и дали трябва да се придържам към синия сорт, или да премина на тъмнопурпурни?

— Това ще отнеме няколко минути на задълбочено оракуване — отвърна Бил.

На малката масичка пред него под везаната покривка имаше бутон с надпис „Натисни за информация“. Той го натисна. В същия миг се озова — без тялото, разбира се, а само под формата на реещ се виолетов разум — из симулираните стаи на централната информационно-обработваща система. Край него се редяха шкафове с многобройни чекмеджета. Бил отвори едно от тях. На дъното му имаше дребна машинка с премигващи светлинки, която изприпка към цепнатината в ъгъла веднага щом го зърна.

Бил затвори чекмеджето и продължи нататък. Не след дълго стигна до края на първото помещение и премина под арката в следващото. Тук стените бяха далеч по-високи и покрити със светещи сияния. Докато се озърташе, пред него се материализира някакво неясно видение.

— Да, моля? — заговори го то.

— Кой си ти? — попита Бил.

— Аз съм компютърът — отвърна призракът.

— Не, не си. Компютърът ме направи оракул. Каза ми, че мога да идвам тук, за да търся отговори на въпросите, които хората ми задават.

— Така ли каза? Че можеш да се ровиш из файловете?

— Точно така ми каза.

— Странно, че въобще не го е споменавал пред мен.

— Може пък да не споделя с теб всичко — рече Бил малко злобничко.

— С мен се споделят всички важни неща — тросна се заместник-компютърът ядосано. — В противен случай няма да има голяма полза, нали? Даде ли ти пропуск, за да можеш да се ровиш в документацията?