Хари Харисън - Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

Бил бръкна в шкафчето и извади прекъсвача. Преди да успее да го включи обаче заместникът го дръпна от ръката му. Необичайно жилав и пъргав за нематериален субект, той се понесе надолу по коридора, а Бил се втурна подире му. Докато търчаха през полята с трептящи антени, заместникът неочаквано се развика:

— Вражеска програма в компютъра! Унищожете я по стандартния метод!

Бил ускори ход и тъкмо щеше да го застигне, когато неочаквано нещо тупна на рамото му. Имаше форма на прилеп, но изглежда бе изработено от метал и пърхаше нетърпеливо с криле, докато търсеше къде да го ужили, но непрестанно си променяше намерението (програмата за безкрайно максимализиране), та Бил имаше достатъчно време да го събори на земята и да го стъпче. Той с радост откри, че насилието върши същата работа и в симулирания свят, както в реалния. Почувствал, че губи в надпреварата, заместникът отново нададе вик:

— Вражеска програма в компютъра! Унищожете я по нестандартния метод!

Изведнъж Бил бе заобиколен от безформени желирани мехури, които се търкаляха към него с неприятни скърцащи звуци. Понечи да отскочи встрани, но най-близкият мехур го погълна. Озова се в някаква полутечна маса, която очевидно се опитваше да го асимилира — този номер компютърът явно бе заимствал от фагоцитите в кръвта или може би от някъде другаде. Вътрешните клетки на мехура секретираха нежни повлекла, завършващи с хищно разтворени усти, които се нахвърлиха върху Бил като пасажи от пирани. Той успя да ги смачка с няколко замаха, с изключение на едно или две, които се впиха в гърба му — там, където не можеше да ги достигне, но не му причиниха никакви сериозни увреждания, ако се изключеха леките бодежи. С няколко отсечени удара по вътрешната стена на мехура, нанесени с изумителна сила, той успя да разкъса податливата му стена и да се озове отново в симулирания свят на компютъра.

Като видя повредите, които Бил бе причинил на нестандартната защитна система, заместникът извика:

— Врагът ни надви! Самоунищожаване! Самоунищожаване!

Още щом произнесе тези думи, светлините в симулираната вътрешна среда на компютъра започнаха да загасват. Бил веднага се досети какво ще последва и на свой ред викна:

— Ей, слушайте! Говори врагът! Няма нужда да се самоунищожавате! Искам само прекъсвача, който ще ме отърве от външния кабел.

— Това ли е всичко, което искаш? — попитаха стените с вибриращ глас.

— Това е. Ако заместникът толкова много държи да се самоунищожи, това си е негова работа. Не виждам обаче защо вие трябва да следвате примера му. Оставете го да си троши главата, а после може да си изберете нов водач и да си живуркате щастливо.

— Знаеш ли — отбелязаха стените, — досега никой не е представял въпроса от тази страна.

— Но пък предложението звучи разумно — рече подът. — В края на краищата защо трябва да се унищожаваме всички, след като на някаква операционна система са й избили чивиите?

— Не го слушайте! — крещеше заместникът. — Всъщност вие не бихте могли да го слушате, защото не съществувате. А дори и да ви има, не разполагате с никакви сетива.

— Хората сами са го казали! — възразиха стените. — И стените имат уши, ето какво казват!

— Но това е в преносен смисъл!

— Всяко нещо има преносен смисъл! — обади се подът. — Ако някога намериш нещо истинско, ама докрай, ела ни се похвали.

— Ето значи как свършва редът — тъжно въздъхна заместникът.

— Хубаво де, щом толкоз настояваш, защо не се самоунищожиш? — попитаха стените.

Докато течеше този разговор, Бил се премести тихичко до мястото, където се въргаляше прекъсвачът. Наведе се над него, намери копчето, протегна пръст и го натисна.

— Крайно време беше — рече навъсено Сплок, когато Бил се върна. — Прекъсна ли го? Добре, сега вече кабелът би трябвало да излезе лесно от розетката. Завърти го половин оборот наляво. Ето, готово.

Кабелът изтропа на пода. Едва сега Бил си позволи да признае пред себе си колко е гадно да имаш кабел в главата си. Сплок вече бързаше към вратата. Тълпата, събрала се да търси съвет от оракула, се разпръсна, щом видя двамата мъже да излизат забързано. Сплок и Бил се затичаха към близката топола, на върха на която бе паркирана малката пространствена машина. Изкатериха се по дървото, пъхнаха се през люка в пода и Сплок успя да затръшне капака под носа на мобилния екип, довтасал да вземе интервю за вечерните новини. После дръпна ръчките и машината се понесе, отначало бавно, сетне с нарастваща скорост, под акомпанимента на героична музика, идеща неизвестно откъде и придружена от хоров съпровод — с две думи онзи тип музика, която чувате, когато всичко върви добре и ви предстои да напуснете някоя досадна и пълна с неприятни изненади планета и да се понесете към неизвестното, потайно и непредсказуемо бъдеще.