Хари Харисън - Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— Какво става тук, гнъсните го взели? — обърна се Бил към Сплок.

— По-късно ще ти кажа — нервно прошепна Сплок. — Засега се преструвай, че разбираш всичко и че ти е много забавно.

— Но как се озовах тук?

— По-късно! — сопна се Сплок с физиономията на човек, който едва си сдържа нервите. После добави с нормален глас: — Бил, струва ми се, че не се познавате с нашия домакин — месер Димитри.

Димитри бе едър плешив мъж с къса черна брада и сатанински вежди, облечен в небесносиньо вечерно сако и с разноцветна розетка на ревера, която, както Бил узна по-късно, била самата Голяма Розетка на заслугите в Обществото на Научните Чудотворци.

— Драго ми е да се запозная с вас, господин Месер — кимна Бил.

— Месер е титла, а не име — ядно просъска Сплок.

— Тогава Димитри какво е — малко име или фамилия?

— И двете — почти го наплю в яда си Сплок.

На Бил започна да му писва от цялото това съскане. Сплок го бе посъветвал да се държи нехайно и той нямаше нищо против, предполагайки, че под това се разбира да се усмихва като кретен и да се преструва, че му е приятно да разговаря с хора, които въобще не познава.

— Местенцето ти е много уютно, Димитри — подметна той.

Усмивката на лицето на Димитри леко помръкна.

— Местенцето не е негово — обади се Сплок. — Тук е в изгнание.

— Но, разбира се — побърза да добави Бил, — не е чак толкова хубаво, колкото там, откъдето са те изгонили.

Усмивката на Димитри беше смразяваща.

— А знаете ли къде е това?

— Чувал съм туй-онуй — едва не се задави Бил.

— Странно — рече Димитри. — Смятах, че предишният ми адрес е най-строго пазената тайна в галактиката.

— Е, нали знаеш какви клюкари са всички — успокои го Бил. — Както и да е, радвам се да се запозная с теб.

— Да, тук доста се наслушахме за вас — заяви Димитри. — Дори сме ви приготвили малка изненада.

— Колко мило! — рече Бил, надявайки се наистина да е така. Напоследък животът му поднасяше все гадни изненади.

— Няма дълго да ви държа в напрежение — успокои го Димитри и плесна с ръце.

Звукът, който се разнесе, бе неочаквано силен за пухкавите му длани. В стаята незабавно влезе слуга, който носеше червена плюшена възглавничка — на нея беше положен предмет, който Бил не позна веднага. Слугата изчака Димитри да му кимне, после се приближи до Бил, поклони се и му поднесе възглавничката.

— Престори се, че си очарован — просъска Сплок. — Но не го пипай. Поне засега.

— Слушай, Сплок — произнесе Бил с нисък и заплашителен глас, — по-добре престани да ми съскаш, инак не знам какво ще направя. Разбираш ли какво ти намеквам?

Сплок се облещи, а Бил се обърна към домакина.

— Месер Димитри, колко любезно да ми покажете…

Той погледна предмета върху червената възглавница. Беше изработен от червеникаво дърво, имаше струни и черни ключове. В началото Бил реши, че е някакъв музикален инструмент. Не му приличаше на синтезатор. Какво ли можеше да е това?

— Цигулка — подсказа Сплок, като внимаваше да не съска.

— … тази особено красива цигулка — довърши смело Бил. Той я разглеждаше, без да посмее да я докосне. — Наистина е много красива. И какъв цвят само! Много изтънчена работа.

Гостите започнаха да се кискат. Димитри се разсмя гръмогласно и каза:

— Нашият гост прояви интересна склонност да нарича този оригинален „Страдивариус“ цигулка. Естествено той има право. Защото едва ли има друг, който може да се сравни с ненадминатия виртуоз Бил Клипториан, прочул се след поредица концерти из планетите от южната дъга. Сигурен съм, че маестро Бил ще ни окаже честта с един кратък рецитал по-късно. Малко Моцарт, какво ще кажете, маестро?

— Имате го — кимна Бил, който не се съмняваше, че познанията му по скрибуцане с цигулка са точно толкова добри за изпълнение на Моцарт, колкото за любимия му марш „Рейнджъри тъпчат, ракети реват“.

— Ще бъде трогателно, наистина — продължи Димитри. — Направихме някои скромни подготовки, за да можете да повторите триумфа си от Сагинау IV. Стига да не ви изморяваме, маестро?

— Не берете грижа — успокои го Бил, но твърде късно забеляза предупредително смръщените вежди на Сплок, който въртеше глава в отрицание. — Не че ще ме изморите, но…

— Значи приемате — засмяно го прекъсна Димитри. — Колко великодушно да благоволите да дарите с искрата на своя гений този толкова изостанал край! Двамата с вашия менажер вече се уговорихме за подробностите. Мисля, че ще останете доволен. Ще имате това, което по думите на менажера винаги сте искал.