Хари Харисън - Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— Ами мисли по-бързо де!

— Не става така. Пък и какво разбираш от мислене! Намираме се в отчаяно положение. А и ти точно сега реши да изпадаш в безсъзнание.

— Не е моя вината, че изпаднах в безсъзнание, докато ти си играеше на надпревара в космоса.

— Няма нищо случайно — загадъчно промърмори Сплок.

— Какво сега — от мен ли очакваш да измисля как да се справим?

— Да. Ще ми се най-сетне да видя един достоверен пример за тази прочута изобретателност, с която вие хората толкова много се перчите. Казват, че имала нещо общо с чувството ви за хумор. Аз обаче нямам такова. Не мисля, че има нещо смешно в тази ситуация.

— Аз имам чувство за хумор — озъби се Бил. — Но и аз не намирам нищо смешно.

— Интересно как стигнахме до едно и също заключение от диаметрално противоположни позиции.

В този момент към тях се приближи Тесора — чернокосата хубавица, която не беше точно Илирия — и улови Бил за ръкава.

— Трябва да поговоря с теб насаме.

— Аз се опитвах да поговоря с него насаме — заяви Сплок.

— Знам, но нямаме време. Трябва да му кажа нещо много важно.

— А какво според теб правя аз? — тросна й се Сплок. — Да не съм му донесъл поздравителна телеграма?

— Ако не бях аз — заяви жената, — въобще нямаше да успееш да го преместиш от Разчленителя в Реконструктора.

— Какво? — подскочи Бил.

— Просто не искахме да те безпокоим — опита се да го успокои Сплок. — Виждаш ли, нещата излязоха извън контрол, когато се опитах да управлявам кораба без помощта на Курсовия индикатор. За щастие бордовият робот успя да те събере отново за нула време.

— С изключение на една малка подробност — добави Тесора. — Между другото, Бил, не съм точно Илирия, защото още не сме уредили въпроса с притежанието на това тяло. По право то би трябвало да принадлежи и на двете ни.

— Ти къде го намери? — попита Бил.

— Беше забравено на съботното вечерно празненство на тауматурзите.

— Месерът е крал на тауматурзите. Ще намерим убежище тук само ако се възползваме от правилата в гилдията.

— Каква гилдия?

— На най-изтъкнатите музиканти.

— И по какво ги познават, че са изтъкнати?

— По отзивите в пресата, разбира се.

— Бил — намеси се Тесора, — освен това трябва да знаеш, че тази вечер има пълнолуние и борбата за моето тяло…

— О, моля те, престани да ни прекъсваш — промърмори с досада Сплок. — Бил, скоро ще ти поднесат цигулката. Помниш ли какво ти разказвахме за цигулките?

— Цигулки — повтори Бил със странен гърлен глас, мигайки учестено, сякаш всеки миг ще припадне.

— Точно за тях. Хайде, припомни си всичко.

— Но какво става тук? — попита Бил.

— Не разбираш ли? — ядоса се Сплок. — Всъщност именно за да се справиш, не трябва да знаеш нищо.

В този момент към тях се приближи месерът.

— Време е — рече той и се покашля. — Ето я и цигулката. Хората чакат.

Сплок многозначително изгледа Бил. Поне така му се стори, защото изобщо не можа да схване смисъла на погледа му. Той пое цигулката и се върна в концертната зала.

Страхът приема различни форми. Страхът от провал не е за пренебрегване. Тъкмо този страх доминираше сега в мислите на Бил, защото разбра, още щом излезе на покрития с паркет подиум, че ще стане за смях.

Имаше и допълнително утежняващи ситуацията обстоятелства. Например фактът, че Бил бе снабден с две десни ръце, се явяваше сериозен проблем в свиренето на цигулка, защото всяка цигулка е изработена така, че на нея да се свири с две различни ръце.

Бил разполагаше с броени секунди, за да се научи да борави с две десни ръце. Не че нямаше опит с подобни изненади, имайки предвид, че съвсем наскоро му се бе наложило да привиква с алигаторски крак.

Аудиторията го очакваше стаена. Димитри стоеше в ъгъла на залата и се хилеше с неприятна физиономия. Неколцина въоръжени стражи бяха запречили вратата, стиснали в ръце автоматични оръжия. Изглеждаха като хора, готови на всичко. Как му се искаше на Бил да е един от тях!

Пианистът изсвири няколко встъпителни акорда. Димитри се поклони на аудиторията и продължи:

— Дами и господа, преди да продължим, бих искал да обясня още веднъж какво ви предстои да чуете. Виждате ли, Бил умее да свири приспивната песен на грънджовете, същества, които, както ви е известно, са съюзници — макар и без особена охота — на мръновете. Грънджовете обаче не са чак толкова разумни. Предпочитат първо да хапят, а после — доста по-късно — да мислят. Единственият начин да бъдат укротени — разбира се, временно — е чрез тяхната приспивна песен. Пеят я всяка вечер женските грънджарки. Само така могат да сложат мъжките в леглата. Инак прекарват цялата нощ в гризане на корите на дърветата или на съседите. Бил е първият човек, успял да научи и възпроизведе тази песен. Сега ще я изпълни със същото ненадминато умение, на което дължи наскорошния си бляскав успех.