Хари Харисън - Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— Ей, ама това е супер! — отвърна Бил, като същевременно метна въпросителен поглед към Сплок, който пък му отвърна с изражението „ще ти кажа по-късно“.

— А сега за десерт — обяви тържествено Димитри — вашата любима забаглионе, маестро!

Бил остана разочарован. Надяваше се, че забаглионе ще е завързаното име на някой плодов сладкиш или може би торта. Но беше нещо съвършено непознато. И много вкусно. Когато се наведе да си вземе за втори път, чернокосата вляво от него, на която по-рано бе подал картофеното пюре, му прошепна:

— Трябва да те видя по-късно. Спешно е.

— Готово, бебче — галантно отвърна Бил. — Кажи ми само — ти си Илирия, нали?

Чернокосата красавица се поколеба. Очите й се насълзиха. Сочните й устни потрепериха.

— Не точно — отвърна тя. — Но ще ти обясня по-късно.

След забаглионето поднесоха ликьор в стъклени чаши и кафе в малки порцеланови канички. Бил си сръбваше здравата въпреки навъсените погледи, които му мяташе Сплок, тъй като предполагаше, че ще е добре да напълни трюма с баласт преди задаващата се буря. На масата, освен тях и Илирия — ако това беше Илирия, — имаше още дузина гости. Всичките принадлежаха към човешката раса, може би с изключение на един дребничък мъж със синкава кожа, който или бе извънземен, или бе прибягнал до някакъв моден метод за оцветяване. Мъжете бяха облечени официално. Бил по природа изпитваше подозрение към хора, изтупани по този начин. Но след като посвикна с обстановката, той преразгледа пролетарското си отношение. Гостите не бяха нито алчни капиталисти, нито търтеи на обществото — двете групи, които най-често се придържаха към подобно облекло. Повечето имаха обветрени и обгорени от слънцето лица, което говореше за живот на открито, в постоянна борба с природните стихии. Някои имаха по лицата си белези като от гигантски хищници, срещу които са се изправяли очи в очи в някоя гъста и страшна джунгла. Но всичко това, разбира се, бяха само с нищо непотвърдени догадки.

Жените бяха друга порода. Стройни и крехки, красиви по онзи чисто декоративен начин, който непретенциозните мъже намират за привлекателен, те биха могли да украсяват всяко подобно тържество където и да било в галактиката и дори отвъд пределите й. Макар че всички хващаха окото, сред тях несъмнено изпъкваше една и това бе жената, която му се бе представила с името Тесора, ала кой знае защо му напомняше за Илирия. Всичко това бе малко объркващо, както и нерешеният въпрос за появата на Бил тук и съответно как да се измъкне.

Междувременно Сплок също се държеше нехайно, но с далеч по-голямо достойнство и дори от време на време се опитваше да се усмихва. Съдейки обаче по нервния начин, по който потрепваха краищата на ушите му, той също не се чувстваше в свои води.

След ликьорите и кафетата, а с тях и неизбежните пури, месер Димитри стана и вдигна ръце, давайки знак за тишина. В движенията на охраненото му тяло се чувстваше увереността на човек, свикнал да командва.

— Дами и господа — обяви той, — моля за вашето внимание. Тази вечер сред нас е не друг, а прочутият виртуоз цигулар Бил Клипториан и той се съгласи не само да даде концерт в наша част, а да повтори всички онези незабравими изпълнения, които придружаваха триумфа му на Сагинау IV. Но първо едно приятно встъпление на пиано в изпълнение на Щумпер Розуид, майстора на копринените звуци.

Гостите бяха поканени да се преместят в малката концертна зала в съседство с библиотеката, където се хранеха. В средата на залата бе поставено грамадно пиано, а на столчето пред него някакъв мъж вече си опъваше ръкавелите и опипваше клавишите.

Ако не беше сигурен, че е невъзможно, Бил веднага би се заклел, че това е самият Хам Дуо.

— Трябва да поговорим — прошепна му Сплок, стисна го за ръката и го отведе при един еркер, от който се разкриваше прекрасна гледка към лунен пейзаж, озарен от сиянието на други луни.

— Сам не знаеш колко си прав за това — кимна Бил. — Къде се намираме? Картината отвън ми прилича на Долината на смъртта. Защо си им казал, че съм прочут цигулар? Как се забъркахме в тази каша? Как стана така, че…

— Моля те! — вдигна ръка Сплок. — Сега не е време за въпроси. След пет минути започва твоето изпълнение.

— Какво? Че аз не мога да свиря!

— Точно това трябва да обсъдим — рече Сплок.

— Хубаво — въздъхна Бил и зачака. След близо пет минути изгуби търпение и попита: — Измисли ли как да се измъкнем от тази история?

— В момента мисля.