Аркадий Стругацки - Безпокойство

През 1965 г. Братя Стругацки пишат повест със заглавие „Охлюв на склона“ („Улитка на склоне“) с две относително самостоятелни сюжетни линии, обединени от образите на главните герои Горбовски и Атос, познати на читателите от предишни произведения от цикъла „Мир Полудня“. Първият вариант на повестта не удовлетворява писателите и те подлагат ръкописа на редакция. Така възниква „Охлюв на склона“ („Улитка на склоне — 2“) — произведението, което по-късно двамата братя определят като най-добро в кариерата си.

Пандора, мястото на действието в първия вариант на „Охлюв на склона“, отстъпва място на Управлението на Гората, Горбовски и Атос — на персонажите със странни имена Перец и Кандид.

Първоначалният вариант на „Охлюв на склона“ е издаден като повест със заглавието „Безпокойство“.

Като допълнение към тази повест предлагаме и два разказа — „Частни предположения“ и „Забравеният експеримент“.

От тази височина гората приличаше на великолепна петниста пяна; на огромна колкото целия свят пореста гъба; на някога притаило се в очакване животно, което после е заспало и е обрасло с груб мъх. На безформена маска, скриваща лице, което никой никога не е виждал.

Леонид Андреевич събу пантофите си и седна, провесвайки босите си крака в пропастта.

Стори му се, че петите му веднага се навлажниха, сякаш наистина ги бе потопил в топлата лилава мъгла, събрала се в сянката под скалата. Извади от джоба си камъчета и грижливо ги подреди до себе си, после избра най-малкия и бавно го хвърли в живото и мълчаливо, спящо, равнодушно и поглъщащо завинаги. Бялата искра изгасна и нищо не се случи — ничии очи не се отвориха, за да се взрат в него. Тогава той хвърли второ камъче.

— Значи вие вдигахте днес шум под прозорците ми — каза Турнен.

Леонид Андреевич извърна очи и видя краката на Турнен, обути в меки сандали.

— Добро утро, Тойво — поздрави той. — Да, аз бях. Попаднах на много твърд камък. Събудих ли ви?

Турнен се приближи до края на пропастта, внимателно погледна надолу и веднага отстъпи.

— Ужас — каза той. — Как можете да седите така?

— Как?

— Ами ето така. Дълбока е два километра. — Турнен клекна. — Чак ми се зави свят.

Леонид Андреевич се наведе напред и погледна между разтворените си колене.

— Не зная — каза той. — Знаете ли, Тойво, по принцип съм боязлив човек, но от това, от което не се плаша, не се плаша… Наистина ли ви събудих? Според мен вие не спяхте и аз дори се надявах, че ще излезете.

— А защо сте бос? — попита Турнен. — Така ли трябва?

— Така трябва. Вчера изпуснах долу десния си пантоф и реших винаги да седя тук бос. — Той отново погледна надолу. — Ето там лежи. Сега с камъче ще го…

Той хвърли камъчето и седна по турски.

— За Бога, не мърдайте — каза Турнен нервно. — И по-добре се отдръпнете. Дострашава ме, като ви гледам.

Леонид Андреевич послушно се отдръпна.

— Точно в седем — каза той — под скалата пада мъгла. И точно в седем часа и четирийсет минути тя се разсейва. Гледах си часовника. Не е ли наистина интересно?

— Това не е мъгла — каза Турнен през зъби.

— Зная — каза Леонид Андреевич. — Вие скоро ли заминавате?

— Не — процеди Турнен. — Няма да заминем скоро. Тръгваме след два дни. След — два — дни — каза той отчетливо. — Да повторя ли?

— Днес ви питам за първи път — кротко каза Леонид Андреевич.

— И повече не ме питайте — рече Турнен. — Поне днес.

— Няма — обеща Леонид Андреевич.

Турнен го погледна.

— Надявам се, че не сте се обидили?

— Няма за какво, Тойво…

— И вие ли не обичате лова?

— Не го понасям.

Турнен сведе поглед.

— Какво бихте направили на мое място? — попита той.

— На ваше място ли? Че какво бих сторил… Щях да вървя след жена си из гората и да й нося… това… пушката… и разни боеприпаси.

— А не ви ли се струва, че това би било глупаво?

— Но пък ще се чувствам спокоен. Харесва ми да съм спокоен.

Турнен сви устни и поклати глава.

— Тя не обича да се влача подире й. Става раздразнителна, нервна и непрекъснато не улучва. И егерите се ядосват… Тъй че предпочитам да не го правя. В края на краищата мога да си представя, че това е дори полезно… Здравословно вълнение, ободрително…

— Действително — каза Леонид Андреевич, — защо веднага не се сетих? Всички наши страхове са просто формална функция на застоялото ни въображение… Та какво представлява тази гора всъщност? А?