Аркадий Стругацки: Безпокойство

— Да не сте хванали люспест човек? — попита Леонид Андреевич.

— Глупости! — отвърна Курода. — Не съм казвал, че тези хора са люспести… Пол, скоро ли ще свършиш? Това трябва да се изпрати спешно! Ох!

— Край — каза Пол. Отдалечи се от Курода и хвърли в диспенсера нещо полуживо, извиващо се и окървавено. — Отивай веднага на лекар. Връзка ще има довечера в седем.

Лицето на Курода се издължи.

— Помоли за извънреден сеанс! — каза той. — Да чакам до седем — това на нищо не прилича.

— Добре, добре, върви, после ще поговорим.

Курода с нежелание тръгна към вратата, влачейки демонстративно нозе. Розовите филизи по комбинезона му вече увяхваха, сгърчваха се и падаха по пода. Когато той излезе, Пол каза:

— Нагли станаха. Не можете да си представите, Леонид Андреевич, колко нагли станахме всички ние. Никой от нищо не се страхува. Сякаш са си вкъщи. Поиграеш си на двора и право на коленете на мама, както си целия в пясък и пръст. Мама ще те измие…

— Да, изнагляхме малко — тихо произнесе Леонид Андреевич. — Радвам се, че го забелязвате.

Пол Гнедих не го чуваше. Гледаше през прозореца как Курода тича по ескалатора, влачейки след себе си парчето лиана.

— Прилича на Атос — каза той внезапно. — Само дето Атос, разбира се, никога нямаше да дойде в такъв вид. Помните ли Атос, Леонид Андреевич? Той ми писа, че някога сте работили заедно.

— Да, на Владислав. Атос Сидоров.

— Той загина — каза Пол, без да се обръща. — Отдавна. Жалко, че не го харесвахте.

Леонид Андреевич не отвърна.

Атос се събуди и веднага си помисли: „Вдругиден тръгваме“. В същото време Нава се размърда в постелята си в другия ъгъл и попита:

— Кога заминаваш?

— Не зная — отвърна той. — Скоро.

Отвори очи и се взря в ниския, покрит с капки таван. По него отново се движеха мравки. Вървяха в две еднакви колони. Отляво надясно се придвижваха натоварените, обратно празните. Преди месец беше обратното. „И след месец ще бъде обратното, ако не им кажат да правят нещо друго. Преди месец пак се събудих и си помислих, че вдругиден потегляме, а, разбира се, не тръгнахме, но ако и сега не тръгнем и то вдругиден, ще замина сам. Впрочем и по-рано си мислех така, но сега на всяка цена ще замина.“

— И кога е това „скоро“? — попита Нава.

— Много скоро — отвърна той.

— Стана така — каза Нава, — че мъртъвците ни водеха през нощта, а в тъмното те виждат лошо, това всеки ще ти го каже, дори Гърбушкото, макар че не е местен, той е от съседното на моето село, но ти не го знаеш. Неговото село обрасна в гъби, а това не се харесва на всеки, баща ми, например, напусна селото и каза, че Обсебването се е случило и хората вече няма какво да правят в селото… Та значи, тогава нямаше луна, те всички се събраха на куп и стана жега — не се дишаше…

Атос я погледна. Тя лежеше по гръб, с длани под главата, бе кръстосала нозе, не мърдаше, само устните й се движеха и от време на време очите й пламваха в здрача. Тя не млъкна и когато влезе дядката, който седна на масата, придърпа гърнето и започна да се храни. Тогава Атос стана и изтри с длан нощната пот от тялото си. Старецът мляскаше и пръскаше слюнки. Атос взе гърнето от него и мълчаливо го протегна към Нава, за да я накара да млъкне. Гостът облиза устни и каза:

— Гадна е. При когото и да отида, храната все е гадна. Пътечката съвсем обрасна, онази, по която ходех тогава, а аз много ходех, и на дресировка, и просто да се изкъпя, по онова време се къпех често, там имаше езеро, а сега има блато и стана опасно да се ходи, но някои все пак го посещават, иначе откъде ще се вземат толкова удавници? И тръстиката. Всеки мога да попитам: откъде в тръстиката се появи пътека? Никой не може да знае, пък и не е редно. Само дето там вече не сеят. А сееха, защото това беше нужно за Обсебването, и всичко откарваха на глинената поляна, сега също карат, но не го оставят там, а го прибират обратно. Аз им казвах, че не бива така, но те не разбират какво означава „не бива“. Старейшината пред всички ме попита: „Защо не бива?“. А аз му викам: „Как можеш на всеослушание да ме питаш защо не бива?“.

Нава стана и подаде гърнето на Атос. Той започна да се храни. Дядката замълча, взира се известно време в него, после отбеляза:

— Калпава ви е храната, не става за ядене.

— Защо да не става? — попита Атос.

Старчето захихика.

— Ех, ти, Мълчаливецо — каза то. — Ти по-добре замълчи, Мълчаливецо. По-добре ми разкажи много ли боли, когато ти режат главата?

— Тебе пък какво те интересува? — викна Нава.