Аркадий Стругацки - Безпокойство

— Да — въздъхна Турен. — Какво всъщност е тя?

— А тахоргите… А мъглата, която всъщност не е мъгла… Смешно е!

— И някакви си там блуждаещи блата — произнесе Турнен и се усмихна.

— Насекомите! — каза Леонид Андреевич и вдигна пръст. — Насекомите действително са неприятни.

— Ами насекомите…

— Да. Така че аз мисля, че ние се безпокоим напразно.

— Слушайте, Горбовски — каза Турнен, — защо ми се струва, че винаги, когато разговарям с вас, ми се подигравате?

Леонид Андреевич повдигна вежди.

— Странно — каза той. — Но, честна дума, аз наистина мисля, че ние с вас се безпокоим напразно.

Те замълчаха.

— Аз се безпокоя за жена си — рече Турнен. — А вие, Горбовски, за какво се безпокоите?

— Аз ли? Кой ви каза, че се безпокоя?

— Нали непрекъснато повтаряте „ние с вас“…

— Ааа… Ами просто… Само да не си помислите, че аз също се безпокоя за вашата жена. Ако я бяхте видели как от двеста крачки…

— Виждал съм я — каза Турнен.

— Аз също съм я виждал. Затова изобщо не се безпокоя за нея.

Той замълча. Турнен почака малко и попита:

— Това ли е всичко?

— Какво всичко?

— Повече нищо ли няма да ми кажете?

— Н-нищо.

— Тогава да вървим да закусим — подкани го Турнен и стана. Леонид Андреевич също се надигна и заподскача на един крак, обувайки пантофа си.

— Ох! — каза Турнен. — Отстъпете от края, де!

— Ето, готово — каза Леонид Андреевич, тъпчейки с нозе. — Сега ще отстъпя.

Той погледна за последен път към гората, към плоските й рехави пластове до края на хоризонта, към застиналото буреносно кипене, към лепнещата паяжина на мъглата в сянката на скалата.

— Искате ли да хвърлите камъче? — попита той, без да се обръща.

— Какво?

— Хвърлете там камъче.

— Защо?

— Искам да погледам.

Турнен отвори уста, но не каза нищо. Взе камък, засили се и го хвърли в пропастта. После погледна Горбовски.

— Бих могъл да ви напомня и че с нея е Вадим Сартаков — каза Леонид Андреевич, — а той е най-опитният егер в базата.

Турнен продължаваше да го гледа.

— А кучето го настройва лично Пол, а това означава…

— Да, да, знам — каза Турнен. — Питах ви за нещо съвсем друго.

— Наистина ли? — каза Горбовски. — Значи грешно съм ви разбрал.

Алик Кутнов пиеше доматен сок, като държеше чашата с два дебели зачервени пръста. На мястото на Рита се бе разположил гръмогласният младеж, който пристигна вчера със спортния кораб. Турнен седеше наежен, не вдигаше поглед от чинията си и режеше в нея парче сух хляб — наполовина, още веднъж наполовина и пак наполовина…

— Или, например, Ларни — каза Алик, разклащайки остатъка от сока в чашата. — Той видял триъгълен вир, в който се къпели русалки.

— Русалки! — възторжено възкликна новопристигналият. — Превъзходно!

— Да, да, най-обикновени русалки. Не се смейте, Марио. Казвах ви, че нашата гора изобщо не прилича на вашите паркове. Русалките били зелени, необичайно красиви и се плацикали във водата… Само че Ларни нямал време да се занимава с тях, защото изтичал срокът на биоблокадата му. Но той казва, че е запомнил смеха им за цял живот. Приличал на високо пищене на комар.

— Ами може да е било точно това? — предположи Марио.

— Тук всичко може — каза Алик.

— И може би точно тогава биоблокадата му е отслабнала?

— Може би — охотно се съгласи Алик. — Като се върна, му беше доста зле. Но скачащи дървета, например, и аз доста пъти съм виждал. Изглежда така: огромното дърво изведнъж подскача двайсет крачки.

— И не пада?

— Веднъж едно падна, но веднага се изправи — каза Алик.

— Великолепно! Просто прелест! И защо скачат?

— За съжаление никой не знае. За дърветата в нашата гора е известно много малко. Едни скачат, други плюят по минаващия рядък сок, примесен със семена, трети правят други неща… На около километър от Базата има едно дърво. Аз, например, оставам при него, вие тръгвате точно на изток и след три километра триста седемдесет и два метра намирате още едно такова дърво. Когато започна да режа с нож моето дърво, вашето потръпва и настръхва. Ето така — Алик показа с ръце как настръхва дървото.

— Разбирам! — възкликна Марио. — Те растат от един корен.

— Не — каза Алик. — Просто се чувстват едно друго на разстояние. Фитотелепатия. Чували ли сте за това?

— Разбира се — рече Марио.

— Да — каза Алик лениво. — Кой не е чувал… Но това, което не знаете, е, че в гората освен нас има и други хора. Курода ги е виждал. Търсел Сидоров и ги видял в мъглата. Дребни и люспести като гущери.