Аркадий Стругацки - Безпокойство

— Алик — каза Леонид Андреевич, — какво правите, когато по непознат път се приближавате към непозната гора?

— Намалявам скоростта и повишавам вниманието си — отвърна Алик, без да се замисля.

Леонид Андреевич го погледна възхитено.

— Вие сте юнак — каза той. — Де всички да бяха като вас.

— Да — оживи се Алик. — Миналата година…

Намалява скоростта и повишава вниманието си. Много точно казано.

Зад кормилото седи широкоплещест младеж, харесва му да се носи по правия път, а гората е все по-близо и по-близо, и на него му се струва, че именно там е най-интересното. Той се врязва в гората с пълна скорост, без да прави усилия да разбере дали пътят продължава, или се е превърнал в пътечка, или свършва в блато.

— И след това — каза Алик — повече не стъпихме там… — Погледна часовника си. — Сега вече ще тръгвам — каза той.

— Аз също — рече Леонид Андреевич.

Физикът ги погледна с невиждащи очи, като не преставаше да говори. Турнен пак режеше хляб.

Когато излязоха от столовата, Леонид Андреевич попита Алик:

— Нима всичко, което наприказвахте на този физик, е измислица?

— Че аз какво му разказах?

— За русалки и люспести хора…

Алик се ухили.

— Ами какво да ви кажа… Според мен това са лъжи. На Курода никой не му вярва, а Ларни беше болен. Самият вие, Леонид Андреевич, сте били в гората. Е, какви хора би могло да има там? Още повече пък русалки…

— Така си и помислих — каза Леонид Андреевич.

Кабинетът на директора на Базата и началник на службата за индивидуална сигурност Пол Гнедих се намираше на най-високата палуба на Базата. Леонид Андреевич се качи дотам с ескалатора.

Кабинетът на Пол бе пълен с екрани и селектори за междузвездна, планетарна и вътрешна връзка, с филмотеки, с информариум, с планетографски карти и олицетворяваше на Пандора същото, което сградата на Световния съвет олицетворяваше на Земята: тук бе съсредоточено управлението на планетата. Но за разлика от Световния съвет, директорът на Базата можеше да управлява само нищожно късче от територията на своята планета, микроскопичен каменен архипелаг в океана от гори, покриващи континента. Гората не само не се подчиняваше на Базата, но й противостоеше, напук на нейните милиони конски сили, всъдеходи, дирижабли и вертолети, вирусофоби и дезинтегратори. Всъщност тя не й противостоеше. Тя просто не забелязваше Базата.

— Понякога ми се иска да взривя нещо там — каза Пол, взирайки се през прозореца.

— Къде именно? — веднага попита Леонид Андреевич.

— Точно по средата.

— Тогава дори няма да видим взрива — отбеляза Леонид Андреевич. — А понякога не ви ли се иска да си тръгнете оттук?

— Понякога — каза Пол. — Когато има много туристи. Когато егерите не достигат за всички и туристите започват да се бунтуват и да настояват за право на самообслужване.

— Вие не им разрешавайте — помоли Леонид Андреевич. — Веднъж тръгнах без егер и едва не се загубих.

— Зная — мрачно каза Пол. — А вие защо излизате без карабина, Леонид Андреевич?

— Каква карабина?

— Каквато и да е!

Леонид Андреевич примигна.

— Страхувам се — призна той.

— Не ви разбирам.

— Страхувам се — поясни Леонид Андреевич. — Ами ако гръмне?

— Е, и?

— Ами ще улучи някого…

Пол го гледа известно време. После извади от шкафа пушка и се приближи до Леонид Андреевич.

— Тук, в приклада, е монтиран малък предавател — каза той търпеливо. — И където и да се намирате…

— Това го зная — каза Леонид Андреевич.

— Ами тогава?

— Добре — каза Леонид Андреевич, взе оръжието и откачи приклада. — Така ли? — попита той. — Тогава ще вземам това дръвце със себе си. Ще го нося в своя ягд… ягд… в ловната си чанта. — Той постави приклада на място и върна карабината на Пол. — Доволен ли сте?

Пол сви рамене.

— Не разбирам. Вие какво, да не кокетничите?

— Не — каза Леонид Андреевич. — Капризнича.

— Когато с Атос писахме съчинение за вас… преди много, много години… ви описахме като съвсем друг човек.

— Какъв? — попита поласкан Леонид Андреевич.

— Вие бяхте велик. Очите ви горяха…

— Винаги ли?

— Практически винаги.

— А кога спях?

— В нашите съчинения вие никога не спяхте. Водехте кораба през магнитните бури, през разбеснелите се атмосфери. Ръцете ви бяха стоманени и вие бяхте стремителен…

— Че аз и сега съм такъв! — извика Леонид Андреевич. — Къде е корабът?

Той скочи, отне карабината от Пол, прицели се с присвито око и извика: