Аркадий Стругацки - Безпокойство

— Крещи — съобщи старецът. — Подвиква. Нито веднъж не е раждала, а подвиква. Ти защо не раждаш? Колко време вече живееш с Мълчаливеца, а не раждаш. Така не трябва да се постъпва. Знаеш ли какво значи „не трябва“? Означава нежелателно, не се одобрява. А щом не се одобрява, значи не бива да се постъпва така. Още не се знае какво трябва, но каквото не трябва, не трябва. Всички трябва да помнят това и най-вече ти, защото живееш в чуждо село и ти дадоха къща. И Мълчаливеца ти дадоха за съпруг. Той може да е с чужда глава, но е със здраво тяло и ти не бива да се отказваш да раждаш. Ето как се получава — „не бива“ е нещо наистина нежелателно. Какво още може да се разбира под „не бива“? Може и трябва да се разбира, че „не бива“ е вредно…

Атос се нахрани, остави празното гърне пред стареца и излезе. Къщата бе силно обрасла през нощта и в гъстия храсталак се виждаше само пътечката, отъпкана от дядката, и мястото на прага, където той бе седял, докато ги е чакал да се събудят. Улицата бе вече разчистена, зелената и дебела колкото крак лиана, излязла вчера от гъсталака над селото и пуснала корени пред къщата на съседа, бе отсечена, залята с мая и сега вече бе втасала. Ухаеше силно и апетитно и съседските дечурлига я бяха наобиколили, късаха от сивата й плът и пъхаха в устите си сочни хапки. Когато Атос ги подминаваше, едно от тях викна с пълна уста: „Мълчаливец-Мъртвец!“ но никой не го подкрепи — бяха заети. Улицата — оранжево-червена заради високата трева, в която тънеха къщите, сумрачна, покрита с бледи зелени петна от слънцето, което пробиваше през горския покрив — бе пуста. От полето долиташе нестроен хор от скучни гласове: „Хей, сей по-весело! Надясно сей, наляво сей!“. От гората се отзоваваше ехо. А може би не беше ехо, а бяха мъртъвци.

Куция, разбира се, си седеше вкъщи и разтриваше крака си.

— Сядай — каза той приветливо на Атос. — Значи заминаваш?

— Да — каза Атос и седна на прага. — Пак ли те боли?

— Кракът ли? Не, просто ми е приятно. Хубаво ми е, като го разтривам. Та кога заминаваш?

— Ако дойдеш с мен, може и вдругиден. Но май се налага да търся друг човек, който познава гората. Както виждам, ти не искаш да дойдеш, нали?

Куция внимателно изпъна крак и каза замислено:

— Като излезеш оттук, завий наляво, стигни до полето, мини покрай двата камъка и веднага ще видиш пътя. Не си личи много, защото има много камъни. Тръгни по него и ще стигнеш до две села, едното е безлюдно, защото гъбите го превзеха, но другото е населено с чудаци, през тяхното село два пъти премина синя трева и оттогава те боледуват. Оттам, като завиеш надясно, ще стигнеш до глинената поляна. Никакви водачи не ти трябват, сам ще я намериш.

— До глинената поляна ще стигнем — съгласи се Атос. — А по-нататък?

— Къде по-нататък?

— В гората. През блатата. Където по-рано имаше езера и минаваше големият път.

— Какъв път? До глинената поляна ли? Нали ти казах да завиеш наляво, стигни до полето, до двата камъка…

Атос го изслуша и каза:

— До глинената поляна пътя го зная. Ще го намерим. Но трябва да продължим нататък. Нали ти казвах. Трябва да стигна до Града. Ти каза, че знаеш пътя.

Куция съчувствено поклати глава.

— Да, Гра-а-да… До Града, Мълчаливецо, няма да стигнеш. До глинената поляна е лесно: покрай двата камъка, през гъбеното село, през селото на чудаците и вдясно се пада глинената поляна. Или до Тръстиките, да речем. Оттук тръгни надясно, през рядката горичка, покрай Хлебното блато и там ще гледаш слънцето — накъдето е то, натам и ти. Може и три денонощия да вървиш. Там ние по-рано събирахме гърнета, докато не насадихме в селото… Да беше казал, че искаш до Тръстиките… Няма за какво да чакаш вдругиден. Утре сутринта ще тръгнем и няма да вземаме храна, защото там е Хлебното блато. Ти, Мълчаливецо, много малко говориш — тъкмо започне човек да те слуша, и си затваряш устата. А до Тръстиките ще стигнем. Утре сутринта тръгваме…

Атос го изслуша и каза:

— Разбираш ли, не ми трябват Тръстиките. Не ми трябват. Не ми трябват. — Куция слушаше и кимаше. — Искам да стигна до Града. Ние с теб вече цял месец за това говорим. Вчера ти казах, че искам да ида в Града. Завчера ти казах, че искам да ида в Града. По-завчера ти казах, че искам да ида в Града. Преди седмица ти казах, че искам да ида в Града. Ти ми рече, че знаеш пътя до Града, и завчера, и преди седмица ми рече, че знаеш пътя до Града. Разкажи ми за пътя до Града. Не до Тръстиките, а до Града. А ще е още по-добре, ако тръгнем за Града заедно. Не до Тръстиките, а до Града да идем заедно.