Аркадий Стругацки - Безпокойство

Атос зави надясно и тръгна по улицата. Старецът, препъвайки се в тревата, известно време се мъкнеше след него и мърмореше:

— Ако не трябва, то значи в някакъв смисъл не трябва, в този или онзи смисъл. Например не трябва без старейшина или без събрание, но пак в какъвто и да е смисъл…

Атос вървеше бързо, доколкото му позволяваше влажната жега, и дядката изостана. На площада Атос видя Слухаря. Той пъшкаше и се поклащаше, докато обикаляше в кръгове и разплискваше с длани кафяв тревобой от огромно гърне, вързано на корема му. Тревата зад него димеше и съхнеше мигновено. Атос се опита да го избегне, но Слухаря така ловко измени траекторията си, че се оказа пред носа му.

— А, Мълчаливецо! — радостно се развика той, докато нетърпеливо сваляше ремъка от врата си и оставяше гърнето на земята. — Накъде си се запътил, Мълчаливецо? Сигурно се връщаш у дома при Нава, млада й работа, а не знаеш ти, Мълчаливецо, че твоята Нава не си е вкъщи, твоята Нава е в полето, със собствените си очи видях как отива на полето, ако искаш, вярвай, ако искаш — недей… Може, разбира се, и да не е тръгнала към полето, млада й работа, но тръгна твоята Нава, Мълчаливецо, по ей тая пресечка, а по тая пресечка освен на полето няма къде да отидеш, а и къде би могла да отиде твоята Нава, освен да търси тебе, Мълчаливецо…

Атос отново се опита да го заобиколи и пак се сблъскаха нос в нос.

— Ама не отивай да я търсиш на полето — продължи Слухаря убедително. — Защо ти е да ходиш след нея, като аз ей сега ще унищожа тревата и ще извикам всички да се съберат тук, защото земемерът каза, че старейшината му е заповядал да ми каже да унищожа тревата на площада, защото скоро ще има събрание, а като има събрание, всички от полето ще дойдат тук и твоята Нава ще дойде, ако е отишла на полето, а къде другаде би могла да отиде по тази пресечка, макар че, ако се замислиш, по тази пресечка можеш да отидеш не само на полето…

Внезапно той замълча и въздъхна трескаво. Подбели очи и ръцете му се вдигнаха с дланите нагоре. Атос се спря. Мътно лилаво облаче се появи пред лицето на Слухаря, устните му се разтрепериха и той заговори бързо и отчетливо с чужд металически глас, с чужда интонация, в чужд чудноват стил и дори като че ли на чужд език, тъй че се разбираха само отделни фрази.

— На фронта в южните земи в битката влизат нови… отдалечава се все повече на юг… победно движение… Голямото разрохкване на почвата в северното направление е спряно за кратко заради редките… Новите способи за заблатяване дават нови обширни места за покой и ново придвижване… Във всички села… големи победи… усилия… нови отряди от приятелки… утре и завинаги спокойствие и сливане…

Старецът дойде до Атос, като мърмореше:

— Чу ли? Спокойствие и сливане! Непрекъснато повтарям: Не трябва! Чу ли, че във всички села? Значи и в нашето също. И нови отряди от приятелки…

Слухаря замълча и клекна. Лилавото облаче изчезна.

— За какво говорих? — попита той. — Какво, предаване ли имаше? Е, как се изпълнява Обсебването? А ти, Мълчаливецо, не отивай на полето. Ти сигурно търсиш твоята Нава…

Атос прекрачи гърнето с тревобоя и побърза да се отдалечи. Къщата на Пестника се намираше в самия край на селото. Една мръсна бабичка, майка му или леля му, каза, пухтейки враждебно, че Пестника не си е вкъщи, Пестника е на полето, тъй че той, Мълчаливеца, напразно стои тук. Атос тръгна към полето.

Там сееха. Задушният, застоял въздух бе изпълнен с миризми. Вонеше на пот, на мая, на гниещ злак. Сутрешната реколта вече бе обрана и натрупана на дебел слой до браздата. Зърното вече се разлагаше. Облаци работни мухи бяха надвиснали над гърнетата с мая, а в самия център на този черен кръговрат с метални отблясъци стоеше старейшината. Наклонил глава и с присвито око, той наблюдаваше капката суроватка върху нокътя на големия си пръст. Този нокът беше специален, плосък, старателно полиран и изтъркан до блясък с нужните съставки. Покрай нозете на старейшината по браздата, на десет крачки един от друг, в индианска нишка пълзяха сеячите. Те вече не пееха, но в гората все така нещо гукаше и охкаше и вече бе ясно, че не е ехо.

Атос тръгна по браздата, вглеждайки се в наведените лица. Намери Пестника, докосна го по рамото и той веднага, без да задава въпроси, излезе от браздата. Брадата му беше изцапана с кал.

— Защо, косми на носа, ме докосваш? — изхриптя той, взрян в нозете на Атос. — Един също като тебе, косми на носа, пипал, пипал, ама като го грабнали за ръцете и краката и го захвърлили връз едно дърво, там си виси и досега, а когато го свалят, сигурно вече няма да пипа, косми на носа…