Аркадий Стругацки - Безпокойство

Хората взеха да се пръскат за обяд. Опашатия хвана Атос за ръката и го завлече под едно дърво.

— Кога тръгваме? — попита той. — Омръзна ми в това село, искам в гората, на село е скучно, ако няма да тръгваш, кажи, аз сам ще потегля, ще подкокоросам Куция и Пестника и с тях ще напусна…

— Тръгваме вдругиден — каза Атос. — Ти приготви ли храна?

— Приготвих и вече я изядох, нямам нерви да я гледам как си стои така и никой освен стареца не я яде, а мен сърцето ме боли да го гледам, аз на този старец един ден ще му извия врата, ако скоро не си тръгна… Как мислиш, Мълчаливецо, кой е този старец и защо яде във всяка къща? И къде живее? Аз съм човек с опит, десет села съм посетил, при чудаците ходих, дори при изтерзаните съм нощувал и от страх едва не умрях, а такъв дядка никъде не съм виждал, той е някаква рядка птица. Аз мисля, че и заради това го търпим, не го бием, но повече нямам никакво търпение да гледам как бърка денонощно из моите гърнета, яде и за после си взема, а още баща ми го псуваше, преди мъртъвците да го утрепят… И къде побира всичката тази храна, като е кожа и кости, вътре в него място няма, ама две гърнета излапва, две си взема за после и никога не връща гърнетата… Слушай, Мълчаливецо, дали пък не е само един старец, да не са двама или трима? Двама спят, а един работи, накльопа се, събужда втория и ляга да спи…

Опашатия изпрати Атос до вкъщи, но отказа да обядва — от вежливост. Поговориха още петнайсет минути за това как на езерото при Тръстиките примамват рибите с мърдане на пръсти и след като обеща да приготви още храна за вдругиден и да гони стареца без пощада, той си тръгна. Атос въздъхна и влезе вътре. От безкрайните разговори и шум в главата му се сгъстяваше тежка мъгла, която вечер обикновено го караше да повръща и да припада.

Нава още не се бе прибрала, но на масата седеше дядката и чакаше някой да му сервира обяд. Той се обърна към Атос и каза:

— Бавно се движиш ти, Мълчаливецо, аз вече в две къщи бях и навсякъде обядват, а у вас е пусто, защото вие и деца нямате, затова бавно вървите и никога ви няма у дома по обедно време.

Атос се приближи плътно до него и известно време размишлява. Старецът говореше:

— Колко ли време ще вървиш до Града, ако човек и за обяд не може да те дочака? Аз вече всичко зная за тебе, зная, че се готвите да тръгнете за Града, и реших да тръгна с вас, отдавна трябваше да ида в Града, но не познавам пътя за там, а трябва да съм в Града, за да изпълня родовия си дълг и да разкажа всичко на всички, на които трябва…

Атос го подхвана под мишниците и рязко го изправи. От удивление старецът замълча. Атос го изнесе от къщата, остави го на пътя и изтри ръцете си в тревата. Дядката се опомни.

— Вие вземете храна и за мен — каза той след Атос. — Защото аз отивам да изпълня дълга си, а вие отивате за удоволствие, въпреки че не е редно.

Атос се върна в къщата, седна на масата и отпусна глава върху стиснатите си юмруци. „Вдругиден тръгвам — мислеше той. — Вдругиден. Вдругиден.“

Гласът на дежурния произнесе:

— Извънреден сеанс за Д-връзка, Земята вика Леонид Андреевич Горбовски. Говорете, Леонид Андреевич…

Пол се изправи, за да излезе, но Горбовски го спря:

— Къде отивате? Останете! Какви тайни мога да имам със Земята? Още повече по Д-връзката… Горбовски слуша — каза той в микрофона. — С кого говоря? Кой? Кажете по букви. Не, на екрана нищо не мога да видя… На екрана е пълна каша… Каша! Да… Ааа, Павел?! Така да беше казал. Е, как си?

Връзката бе много лоша. Изображението на екрана приличаше на полуразрушена древна фреска, Горбовски непрекъснато се мръщеше и питаше по два пъти, натискайки с пръст слушалката в ухото си. Пол седна в креслото за посетители и започна да прелиства отчетите.

— Какво да ти кажа… Горе-долу си починах… Моля? Ааа, да, не е зле… Засега всичко е наред. Ти защо изведнъж се заинтересува? Виж ти! Пак ли? А не може ли този Прянишников временно да го затворите? И да не излиза… Да го затворите трябва, а не да работите! Чуваш ли? Затворете го! Вече има ли установен контакт? Така. Само това ни липсваше… Да, аз винаги съм се интересувал от този въпрос. Само че не в смисъла, в който ти си мислиш… Казвам, че съм се интересувал, но в друг смисъл! В отрицателен смисъл, разбираш ли? В негативен! В смисъл „дано ни отмине това зло!“. Правилно ме разбираш. Решително съм против. Това откритие трябва да се закрие, докато не е станало късно! Вие не си давате труда да обмислите какво всъщност правите!