Аркадий Стругацки - Безпокойство

— И на него ли му е свършвала биоблокадата?

— Не, той просто обича да послъгва. Не е като мен или като вас. Така ли е, Тойво?

— Не — отвърна Турнен, без да вдига поглед. — Лъжата изобщо не съществува. Всичко, което е измислено, е възможно.

— В това число и русалките? — попита Марио. Той, очевидно, сметна, че мрачният му съсед най-сетне е решил да се пошегува.

Турнен го погледна. По физиономията му личеше, че няма намерение да се шегува.

— Аз ги виждам — каза той. — И триъгълния вир. И мъглата, и зелената луна. Виждам ги толкова отчетливо, че мога да ги опиша с всички подробности. За мен това е критерий за реалност и той не е по-лош от всеки друг.

Марио се усмихна несигурно. Все още се надяваше, че Турнен се шегува.

— Превъзходна мисъл — рече той. — Отсега нататък не ни трябват лаборатории. Субелектронни структури ли? Аз ги виждам. Мога да ви ги опиша, ако искате. Те се преливат. И са триъгълно-зелени.

— На мен лаборатории отдавна не ми трябват — обяви Турнен. — Според мен те изобщо никому не са нужни. Едва ли ще ви помогнат да си представите субелектронните структури.

Лицето на Марио изгуби готовност за веселие. Тогава се видя, че очите му далеч не са детски.

— Аз съм физик — каза той. — Лесно си представям субелектронните структури без фигури и цветове.

— И после какво? — попита Турнен. — Аз също мога да си представя тези структури. И още много нещица, за които вие още не сте измислили обозначения.

— Вашите представи може би стават за ваша лична употреба, но бедата е в това, че с тях няма да стигнем далече.

— С представи отдавна вече никой не стига далече. Не виждам с какво моите представи са по-лоши от вашите.

— С представите на физиката вие сте дошли тук и с тях ще си заминете, а вашите представи стават само за на маса.

— Мога да ви напомня, че идеята за деритринитацията също е възникнала на маса. И изобщо всички идеи са възникнали на маса. Всички фундаментални идеи се измислят и вие прекрасно знаете това. Те не висят на края на логически вериги. Но работата не е и в това. А после какво? Нямаше да мога да долетя тук. И какво от това? Та тук не видях нищо, което не бих могъл да си представя, докато си седя вкъщи.

Леонид Андреевич не чу какво отговори физикът. Погледна Алик. Инженер-водачът тъгуваше. Сигурно му беше неудобно просто да стане и да си тръгне, сигурно се страхуваше, че ще изглежда като демонстрация. Този спор му беше ужасно скучен. Отначало възнамеряваше да се намеси и да насочи беседата в друга посока, дори каза: „Впрочем миналата година…“ После сдъвка парченце маринована минога. После направи корабче от салфетка. После с надежда си погледна часовника, но очевидно още не му беше време. Не че този спор беше неразбираем за него, той бе чувал хиляди такива спорове и когато седеше облян в пот зад кормилото на всъдехода, пътуващ през гъсталаците, и тук, в столовата, и в работилниците на Базата, и дори на танцувалната веранда. Просто всичко това му беше безкрайно чуждо. Той обичаше конкретиката на своето време: усещането за микронните интервали в края на пръстите си, спокойното и уверено ръмжене на могъщите двигатели, блясъка на приборите в полюшващата се кабина. През целия си живот с кротко недоумение следеше как тези конкретности губят смисъл на Земята, премествайки се към периферията на Големия живот, към далечните планети. И той отстъпваше заедно с тях, обичайки ги, както преди, но постепенно губеше увереност в тяхната (и своя необходимост), защото ако на дивите светове не можеха да минат без неговото изкуство и неговите всъдеходи, то като че ли хората имаха намерение да минат без същите тези светове. Такива като инженер-водач Алик Кутнов имаше много, гарнизоните на чуждопланетните бази се комплектуваха основно от тях. Те бяха много способни хора (неспособни хора изобщо не съществуват), но полето за използване на техните способности неумолимо отиваше в миналото и на повечето от тези хора все още им предстоеше да разберат това и да търсят изход.

— Вие сте безобразно самоуверен — говореше Турнен. — Въобразявате си, че най-сетне сте оседлали историята на човечеството. Но изобщо не можете да разберете, че сте нужни единствено на себе си и на никого другиго, и то отдавна не сте нужни…

— Човечеството също никому не е нужно, освен на себе си. Вие нищо не твърдите, само отричате…

Алик Кутнов майстореше второ корабче. С мачта.

В това бе и бедата. Човечеството никога никому не бе било нужно, освен на себе си. Че и на себе си бе станало нужно съвсем наскоро. А по-нататък? По-нататък се простираше равнина, набраздена от широки друмища, извиваха се едва забележими пътечки, които водеха зад хоризонта, а той бе скрит от мъгла и в нея нищо не се виждаше. Може би продължаваше същата тази равнина или имаше гора. А може би обратното. И не се виждаше кои пътища се стесняват до пътеки и кои пътечки се разширяват в пътища…