Робърт Вардеман - Бунтът на Ентърпрайс

По установения ред. За Кърк всичко беше един установен ред. А това го отегчаваше.

Включването на алармените светлини и сирената го изтръгна от мислите му.

— Спок, докладвайте! — извика той.

— Неидентифициран космически кораб, капитане.

— Нито звуков, нито визуален контакт, сър — бързо добави Ухура.

— Дефлекторни щитове на половин мощност.

— Да, да, сър — Чеков бързо бе изтръгнат от тренировъчните ситуации и бе върнат към реалността. — А фазери, сър?

— Захранете ги, но не стреляйте.

— Капитане, корабът е на дрейф, без мощност, изоставен. Но от разпечатките се вижда, че на него има някаква форма на живот. Точно така, улавям една жива форма от непознат вид.

— Обяснете!

Спок погледна към капитана и отвърна:

— Не мога. Разпечатката за формата на живот не съответства на нито една от нашите бази данни. Дизайнът на кораба също е непознат.

— Сулу, изстреляйте вектор, успореден на изоставения кораб — каза Кърк и натисна един от командните бутони, които се намираха на креслото му. — Доктор Маккой, в транспортната зала. Вземете необходимата медицинска апаратура за изследване на непозната досега форма на живот — и преди Маккой да може да отговори, Кърк натисна още няколко бутона.

Наслаждаваше се на всичко това. Вече не се чувстваше отегчен. Мисията на „Ентърпрайс“ нямаше да бъде само транспортиране на някакви си противни дипломати; тя щеше да включва и изследване на нещо непознато досега, откриване и контакт с нови форми на живот.

— Все пак тази мисия може да се окаже полезна — каза той повече на себе си, отколкото за да го чуят другите.

Отварянето и затварянето на вратата на турбоасансьора зад него му даде необходимите секунди, за да се подготви за яростната атака от думи, която очакваше.

— Кърк, каква е причината за това грубо потъпкване на закона? — изрева Зарв. — Нямаме време да надничаме в някакви странни ъгълчета. Емдън и Джурнамория са се хванали гуша за гуша. Трябва да бъда там и да спра ромуланците.

— Посланик Зарв — каза Кърк с тих и спокоен глас, — не можем да подминем този кораб. Вие, като експерт на Федерацията по законите на Космоса, сте длъжен да знаете, че сигналът SOS е с предимство пред каквото и да е друго. Пред всичко.

— Сигнал SOS? Какъв сигнал? Имаше ли някаква радиовръзка? — Зарв се обърна и протегна късичката си ръка към Ухура. — Вие там. Какъв е сигналът?

— Разпечатката е достатъчно доказателство за предприемане на спасителна операция, капитане — изтъкна Спок. — В процес сме на телепортиране на единствения оцелял на този нещастен кораб на борда на „Ентърпрайс“.

— Но той може да е носител на космическа чума. Може всички да измрем. Тогава никога няма да стигна до Емдън. Никога не съм бил сред такива слабоумни селяндури. Всички наоколо сте такива! — като ръкомахаше с късичките си ръце, посланикът напусна командната зала.

— Мистър Спок, да видим какво сме телепортирали на борда. Мистър Чеков, поемете управлението.

В транспортната зала доктор Маккой се беше навел над някаква дребна форма. Всичко, което виждаше Кърк, беше светлина, излъчвана от прозрачна синьо-зелена материя. Той се приближи, за да разгледа нещото по-добре.

Беше женско същество. Очите й се отвориха и тя закова поглед върху капитана. Джеймз Кърк неволно пристъпи напред. Протегна ръка, за да докосне нейната.

— Тя е в шок, Джим. Така поне мисля.

— Какво? О, да. Шок. Не сте ли уверен?

— Аз съм само доктор, а не четец на мисли. Всъщност изглежда като хуманоид.

— Да.

— Но погледнете данните от трикордера ми — и подаде устройството на Кърк. Светлините на малкия монитор показваха наличието на сериозни проблеми (ако това беше човешко същество). — Тя е жива, а по показания не трябва да е. Била е изложена на голяма радиация и все пак е жива. Няма индикация за метаболизъм, но е топла.

— Топла — тонът на Кърк беше тревожен. Погледът му не се откъсваше от нейния. Едва забележима усмивка леко повдигна крайчеца на устните й и ярка светлина озари страните й. — Красива е.

— Помогнете ми да я настаним в лазарета. Може би там ще открия още нещо.

— Няма нужда, доктор Маккой — проговори тя. Гласът й беше тих и въздушен. Прозвуча така, сякаш пролетен бриз гали върховете на високи ели. — Докато според вас не съм изцяло здрава, аз ще живея.

— Как е възможно да говорите нашия език? — учуди се Маккой. — Проверих разума ви чрез корабния компютър и се оказа, че Федерацията досега не познава раса като вашата.