Майкъл Крайтън - Изгубеният свят

За Кели Сара Хардинг беше идол. Беше прочела всички статии за нея, които бе успяла да намери. Хардинг, завършила Чикагския университет със стипендия за бедни, сега, на трийсет и три, беше асистент в Принстън. Красива и независима, истинска бунтарка, която вършеше нещата така, както смяташе, че трябва. Бе предпочела живота на учен сред природата — изучаваше лъвовете и хиените в Африка. За непоколебимостта и коравината ѝ се носеха легенди. Веднъж, когато джипът ѝ се развалил, бе изминала двайсет мили пеша през саваната и бе пропъждала лъвовете с камъни.

На снимките Сара обикновено беше по къси панталони и зелена риза, с бинокъл на шията, застанала до джипа. С късата си черна коса и силното мускулесто тяло тя изглеждаше едновременно загрубяла и нежна. Поне така се струваше на Кели, която винаги изучаваше снимките ѝ съсредоточено и поглъщаше всички подробности.

— Не съм чувал за нея — отбеляза Арби.

— Прекарваш прекалено много време с компютрите, а? — попита Торн.

— Не — възрази Арби. Кели видя как раменете му увисват и долови, че някак се отдръпва, както винаги, когато почувстваше, че го упрекват. — Изследва поведението на животните, така ли?

— Точно така — отвърна Торн. — Знам, че Левин ѝ се е обаждал няколко пъти през последните седмици. Тя ще му помага с това оборудване, когато започне експедицията. Или ще го съветва. Или нещо друго. Или може би връзката е с Малкълм. В края на краищата беше влюбена в Малкълм.

— Не го вярвам — каза Кели. — Може би той е бил влюбен в нея.

Торн я изгледа.

— Познаваш ли я?

— Не, но знам всичко за нея.

— Аха — кимна Торн и замълча. Долови всички признаци на боготворенето. Одобряваше. Едно момиче би могло да върши и по-лоши неща от това да се възхищава от Сара Хардинг. Поне не беше спортист или рокзвезда. Всъщност фактът, че едно хлапе може да се възхищава от човек, който наистина се опитва да разшири човешкото познание, го изпълваше с радост…

Телефонът продължаваше да звъни. Никой не отговаряше.

— Сигурен съм, че апаратът на Левин работи — отбеляза Торн. — Връзката се осъществи. В това поне съм сигурен.

— А може ли да се определи къде е? — попита Арби.

— Не, за жалост. Ако продължаваме така, ще изтощим батерията му, а това значи…

Чу се щракане, после мъжки глас — удивително ясен и отчетлив:

— Левин.

— Окей, добре. Там е — каза Торн и кимна, после натисна копчето на апарата.

— Ричард? Доктор Торн е.

По високоговорителя се чуваше непрестанният електронен шум. После кашлица и дрезгав глас:

— Ало? Ало? Тук е Левин.

Торн пак натисна копчето и каза:

— Ричард. Обажда се Торн. Чуваш ли ме?

— Ало? — извика Левин от другата страна. — Ало?

Торн въздъхна.

— Ричард, трябва да натиснеш бутона „Т“, за да ме чуеш!

— Ало? — пак кашляне, дълбоко и продрано. — Тук е Левин. Ало? Торн поклати глава ядосано.

— Ясно е, че не знае как да работи с апарата. По дяволите! Обясних му го до последната подробност. Естествено не ме е слушал. Гениите никога не слушат какво им се говори. Мислят, че знаят всичко. Тези неща не са играчка! — Натисна бутона още веднъж и каза:

— Ричард, слушай ме. Трябва да натиснеш бутон „Т“, за да…

— Тук е Левин. Ало? Ало? Левин. Моля ви! Нуждая се от помощ. — Някакво стенание. — Ако ме чувате, изпратете помощ. Слушайте, аз съм на острова, успях да стигна дотам, без проблеми, но…

Пращене. Шум.

— О-о-х! — изпъшка Торн.

— Какво има? — попита Арби.

— Губим връзката.

— Защо?

— Батерията. Изтощава се бързо. По дяволите! Ричард! Къде си!? Чуха гласа на Левин:

— … вече е мъртъв… положението стана… сега… много сериозно… не знам… чувате, но ако… изпратите помощ…

— Ричард! Кажи ни къде си?!

Шумът се усилваше, връзката непрекъснато се влошаваше. Чуха Левин да казва:

— … обкръжен съм… зли… усещам миризмата им… особено нощем…

— За какво говори? — попита Арби.

— … ранен… не мога… дълго време… моля ви…

Постепенно шумът се засили, после утихна и изчезна.

Телефонът онемя.

Торн изключи апарата си и спря високоговорителя. Обърна се към децата, които бяха пребледнели:

— Трябва да го намерим — каза той. — Веднага.

Торн отключи вратата на апартамента на Левин и запали лампата. Спряха изумени.

— Прилича на музей! — възкликна Арби.