Майкъл Крайтън - Изгубеният свят

Запалиха осветлението. Учителката, госпожа Мензес, излезе пред класа и изключи компютъра, който управляваше телевизионната лекция.

— Е — каза тя, — радвам се, че доктор Левин ни предостави този запис. Предупреди ме, че може да не успее да дойде навреме за днешния час, но той със сигурност ще е с нас отново, когато се върнете от пролетната ваканция следващата седмица. Кели и Арби, вие помагате на доктор Левин… това ли каза и на вас?

Кели хвърли поглед към Арби, който се бе свил на чина си и се цупеше.

— Да, госпожо Мензес — отговори Кели.

— Добре. Е, слушайте всички. Домашното за след ваканцията е от седма глава… — разнесоха се стенания и пъшкане. — Както и всички упражнения в края на първа и втора част. Когато дойдете, искам всички да сте с домашно. Приятна пролетна ваканция. Ще се видим след седмица.

Чу се звънец. Децата наскачаха от местата си, столовете застъргаха по пода, класната стая изведнъж се изпълни с шум.

Арби се приближи до Кели и я изгледа тъжно. Беше цяла глава по-нисък от нея — най-ниският в класа. И най-малкият. Кели беше на тринайсет, като останалите седмокласници, а Арби само на единайсет. Беше много умен и затова бе прескочил два класа. Носеха се слухове, че ще прескочи още един. Арби беше гений, особено с компютрите.

Той мушна химикалката в джоба на бялата си риза и намести очилата с рогови рамки на носа си. Арби Б. Бентън беше чернокож. И двамата му родители бяха лекари в Сан Хосе и винаги полагаха всички усилия синът им да е облечен спретнато, като колежанско хлапе или нещо подобно. Каквото, разсъждаваше Кели, вероятно щеше да стане след година-две, както беше тръгнал.

В присъствието на Арби Кели винаги се чувстваше недодялана и неумела. Беше принудена да носи старите дрехи на сестра си, които майка им беше купила от някакъв евтин магазин преди милион години. Трябваше да носи дори старите ѝ маратонки „Рийбок“, които бяха толкова протрити и мръсни, че бе невъзможно да се изчистят дори и след пералнята. Кели сама переше и гладеше дрехите си — майка ѝ никога нямаше време за това. През по-голямата част от времето тя не си и беше у дома. Кели гледаше със завист изгладените панталони на Арби, идеално лъснатите му обувки и въздишаше.

Независимо че му завиждаше обаче, той беше единственият ѝ истински приятел — едничкият, който смяташе, че няма нищо лошо във факта, дето е умна. Кели се безпокоеше, че той ще прескочи направо в девети клас и тя няма да може да го вижда.

Арби продължаваше да се цупи. Вдигна поглед към нея и попита:

— Защо го няма доктор Левин?

— Не зная — отговори тя. — Може би нещо се е случило.

— Какво например?

— Нямам представа. Нещо.

— Но той обеща да дойде — каза Арби. — За да ни заведе на полевите изпитания. Получихме разрешение и всичко беше уредено.

— Е, и? Пак можем да отидем.

— Но той трябваше да е тук — продължи да настоява Арби. Кели познаваше това поведение. Приятелят ѝ бе свикнал възрастните да държат на думата си. Можеше да разчита и на двамата си родители. Кели нямаше подобни проблеми.

— Има ли значение, Арби? — каза тя. — Хайде да идем при доктор Торн сами.

— Смяташ ли?

— Разбира се, защо не?

Арби се поколеба.

— Може би най-напред трябва да се обадя на майка ми.

— Защо? — учуди се Кели. — Знаеш, че ще ти каже да се прибираш у дома. Хайде, Арби, нека идем и толкова.

Арби продължи да се колебае. Можеше и да е умен, но всяка промяна в плановете винаги го безпокоеше. Кели знаеше, че ще продължи да се противи и мърмори, ако тя все така настоява да отидат сами. Трябваше да почака, докато вземе решението сам.

— Добре — каза той накрая. — Да идем да видим Торн.

Кели се усмихна.

— Ще те чакам отпред. Пет минути!

Докато слизаше по стълбите от втория етаж, отново чу песничката:

— Кели е мозък и половина, Кели е мозък и половина…

Вдигна глава високо. Беше глупачката Алисън Стоун и тъпите ѝ приятелки. Стояха в долния край на стълбището и я дразнеха.

— Кели е мозък и половина, Кели е мозък и половина…

Мина покрай момичетата, без да им обръща внимание. Наблизо видя мис Ендърс, отговорничката за дисциплината във фоайето, която не им обръщаше никакво внимание, както винаги, при все че мистър Каноса, заместник-директорът, напоследък бе издал изрична заповед, забраняваща децата да се дразнят едни други.

Момичетата продължаваха да припяват зад гърба ѝ:

— Кели е мозък, Кели е мозък… компютърна кралица… с малка главица… позеленяла от зор… — И заприпадаха от смях.