Майкъл Крайтън - Изгубеният свят

Малко по-нататък, край вратата, видя Арби, стиснал кълбо сиви кабели в ръка. Забърза нататък.

— Не им обръщай внимание — каза той, когато Кели застана до него.

— Те са тъпачки.

— Точно така.

— Не ми пука и без това.

— Знам. Просто не им обръщай внимание.

Момичетата зад тях продължаваха да се заливат в смях.

— Арби и Кели… зубкат онемели… хрупат математика…

Излязоха навън, на слънчевата светлина и подигравателните викове милостиво се изгубиха във врявата на прибиращите се у дома деца. На паркинга чакаха жълтите училищни автобуси, момчета и момичета тичаха към колите на родителите си, спрени покрай бордюра. Суматохата беше голяма.

Арби се наведе, за да не го удари полетелият към главата му диск за игра на фризби, и погледна към улицата.

— Ето го пак — каза той.

— Не го гледай — обади се Кели.

— Няма, няма.

— Спомни си какво каза доктор Левин.

— Боже, Кели, не забравям толкова бързо, нали?

На отсрещната страна на улицата отново беше паркиран обикновеният сив форд, който често виждаха през последните два месеца. Зад волана седеше същият човек с брадясало лице и се преструваше, че чете вестник. Кели смяташе, че тъкмо той беше причината доктор Левин да поиска от нея и Арби да му помагат.

Левин им бе обяснил, че работата им ще е да му помагат да носи апаратурата си, да копират на ксерокса учебните материали за класа, да събират домашните работи и други подобни. Те смятаха, че е голяма чест за тях да работят за доктор Левин — истински учен, — така че се съгласиха с радост.

Оказа се обаче, че няма какво да се прави за класа — доктор Левин вършеше тези неща сам. Вместо това ги изпращаше да изпълняват дребни поръчки. Обясни им, че трябва да избягват брадатия мъж в колата. Това не бе трудно — онзи изобщо не им обръщаше внимание. Защото бяха хлапета.

Доктор Левин им бе казал, че мъжът от колата го следи във връзка с арестуването му, но Кели не вярваше — майка ѝ беше арестувана два пъти за шофиране в нетрезво състояние, но никой не я бе следил. Кели не знаеше защо този човек наблюдава доктора, но беше повече от ясно, че Левин се занимава с някакви тайни изследвания и не иска никой да научи за тях. Знаеше едно — доктор Левин не се интересуваше особено от занятията, които водеше в училище. Най-често преподаваше разсеяно, а понякога влизаше в училището, даваше им урока, записан на касета, и си отиваше. Никой нямаше представа къде ходи в тези дни.

Нещата, които искаше те да му вършат, също бяха тайнствени. Веднъж отидоха до Станфорд и взеха от един професор някакви малки пластмасови квадратчета. Пластмасата беше лека и някак пореста. Друг път ги изпрати в центъра на града, в един магазин за електроника, за да вземат някакво триъгълно устройство. Продавачът беше нервен, като че ли вършеше нещо незаконно или кой знае какво. Веднъж трябваше да вземат цилиндрична метална кутия, която приличаше на кутия за пури. Не се сдържаха и я отвориха, а вътре видяха запечатани пластмасови ампули с жълтеникава течност, на които беше отпечатан международният знак за биологична опасност и бе написано: ВНИМАНИЕ, СИЛНА ОТРОВА! ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!

Повечето от поръчките обаче бяха най-обикновени. Често ги изпращаше в библиотеките в Станфорд, за да му носят ксерокопия от материали на най-различни теми — направата на японските мечове, рентгенова кристалография, мексиканските прилепи вампири, вулканите в Централна Америка, океанските течения на Ел Ниньо, размножителния период на дивите планински овце, токсичността на морската краставица, конструкцията на готическите катедрали…

Доктор Левин не им обясняваше защо се интересува от тези неща. Понякога ги връщаше ден след ден, за да търсят още материали по дадена тема, а после изведнъж я изоставяше и никога повече не я споменаваше. И се залавяше с нещо друго.

Разбира се, те можеха да си обяснят някои неща — голяма част от въпросите имаха нещо общо с превозните средства, които доктор Торн правеше за експедицията на доктор Левин. Повечето обаче бяха пълна мистерия.

Понякога Кели се чудеше как брадясалият би си обяснил всичко това. Питаше се дали той не знае нещо неизвестно за тях. В действителност обаче този човек ѝ се струваше някак ленив — така и не разбра, че тя и Арби помагат на доктора.

Сега той гледаше към входа на училището и не им обърна никакво внимание. Стигнаха до края на улицата и седнаха на пейката, за да чакат автобуса.

Малкото снежно леопардче изплю биберона и се обърна по гръб, с лапички във въздуха. Замърка тихо.