Майкъл Крайтън - Изгубеният свят

— Имайте кураж, вече не е далеч, сеньор.

— Надявам се — отвърна Левин.

Когато бе оглеждал мястото с бинокъл от лодката, му се бе сторило, че е подходящо за изкачване, но в действителност скалата се оказа почти вертикална и много опасна, защото беше вулканична и се ронеше.

Левин вдигна нагоре ръце и заопипва следващото удобно място за хващане. Беше се прилепил до камъка. Няколко камъчета се откъртиха и пръстите му се плъзнаха надолу. Опита отново и пропълзя нагоре. Дишаше тежко от умора и страх.

— Още двайсет метра, сеньор — подвикна Диего окуражително. — Можете да се справите.

— Сигурен съм, че мога — промърмори Левин. — Като вземем предвид алтернативната възможност…

С приближаването му към върха вятърът се усили. Свистеше в ушите му, изопваше дрехите. Имаше чувството, че се опитва да го отскубне от скалата. Вдигна очи и видя гъстите листа, достигащи до самия ръб на пропастта.

Почти стигнах, помисли си. Почти.

Тогава с един последен тласък успя да се вдигне над ръба и да се претърколи изнемощял в мократа папрат. Все още задъхан, погледна назад и видя как Диего се качва на ръба — с лекота, бързо. Седна на мокрите листа и се усмихна. Левин извърна глава и се вторачи в големите папрати над главата си и с няколко дълбоки въздишки започна да освобождава натрупаното напрежение. Краката му горяха жестоко.

Но… все едно. Беше пристигнал. Най-накрая!

Огледа джунглата наоколо. Първична гора, недокосната от човешка ръка. Точно както показваха снимките от сателита. Беше принуден да разчита на тях, защото за частните острови като този нямаше карти. Такъв остров беше нещо като изгубен свят, изолиран сред Тихия океан.

Левин се вслуша в звуците на вятъра и в шумоленето на палмовите листа, които обсипваха лицето му със ситни капчици. Тогава долови още нещо — далечен писък, като на птица, но по-дълбок, по-звучен. Вслуша се и го чу отново.

Рязко чаткане недалеч го накара да се обърне. Диего бе драснал клечка кибрит, за да запали цигара. Левин стана бързо, дръпна ръката на младежа и поклати отрицателно глава.

Диего се намръщи озадачено.

Левин долепи пръст до устните си.

Вдигна ръка по посоката на звука.

Диего сви рамене с безразличие. Не беше впечатлен. Не виждаше причина за безпокойство.

Защото не знае какво ни очаква, помисли си Левин, разкопча тъмнозелената раница и започна да сглобява голямата карабина „Линдстрад“. Беше направена по поръчка в Швеция специално за него — последна дума на техниката за контрол над животните. Завинти цевта в приклада, провери газовия заряд, сложи пълнителя и я подаде на Диего. Младокът я пое и пак сви рамене.

Междувременно Левин извади пистолета, също „Линдстрад“, и го закопча на кръста си. След това измъкна оръжието от кобура, провери предпазителя два пъти и пак го мушна обратно. Изправи се и кимна на Диего да го последва. Младежът закопча раницата и отново я намести на гърба си.

Двамата тръгнаха надолу по склона на хълма, към вътрешността на острова. Дрехите им се намокриха почти веднага от листата. Нямаха никаква видимост — от всички страни ги заобикаляше гъста джунгла. Листата на папратите бяха огромни, с размерите на човешко тяло. Растенията бяха високи по четири-пет метра и имаха груби, бодливи стъбла. Високо над папратите се ширеха короните на дърветата, които закриваха слънчевата светлина почти изцяло. Мъжете се движеха в полумрака мълчаливо, усещаха меката, влажна земя.

Левин спираше често, за да погледне ръчния си компас. Вървяха на запад, надолу по стръмен склон, към вътрешността на острова. Знаеше, че е остатък от много стар вулканичен кратер, ерозирал и обезформен от вековете. Теренът във вътрешността се състоеше от поредица хребети, които водеха надолу към центъра му. Там, където се намираха обаче, в източния край, теренът беше стръмен, неравен и коварен.

Усещането за изолираност, за това, че са попаднали в някакъв първичен свят, беше съвсем осезателно. Продължиха надолу по склона и сърцето на Левин се разтуптя лудо. Пресякоха малък поток и се заизкачваха по следващия хребет. На върха му листата се разредиха и ги облъхна приятен ветрец. От това място изпъкваше далечният край на острова, зъбер от твърда черна скала, на мили разстояние. Между тях и там не се виждаше нищо освен меко нагъната джунгла.

Диего застана до него и отрони:

— Fantastico!

Левин веднага му направи знак да мълчи.

— Но, сеньор — възрази младежът, — тук сме съвсем сами.