Майкъл Крайтън - Изгубеният свят

„Какво, по дяволите, беше това?“ — помисли си.

Остров е, ала кой точно…

Откъде знаеха, че е остров? Самият Левин все още не беше сигурен в това. А беше размишлявал денонощно върху находките, бе се опитвал да подреди мозайката. Откъде се бяха взели? Защо се случваше това?

Сви зад ъгъла, за да се скрие от погледите, и извади малкия сателитен телефон. Бързо набра номер в Сан Франциско.

Свърза се веднага. Последваха звън, писукане и електронен глас, който каза: „Моля, дайте кода за достъп.“

Левин набра шестцифрения номер.

Отново писукане. Електронният глас нареди: „Оставете своето съобщение.“

— Обаждам се заради резултатите от пътуването. Един екземпляр, в недобро състояние. Зона ББ-17 на картата. Това е далеч на юг, което потвърждава всичките ни хипотези. Не успях да го идентифицирам точно, защото го изгориха, но предполагам, че е орнитолест. Както знаеш, това животно не е в списъка… много забележителна находка.

Озърна се, но беше сам, никой не му обръщаше внимание.

— Нещо повече, странично имаше дълбок разрез, което ме безпокои. — Поколеба се, защото не искаше да каже нищо излишно. — Изпращам проба, която изисква внимателен анализ. Мисля, че и други хора проявяват интерес. Така или иначе това, което става тук, е нещо ново, Иън. Не е имало никакви екземпляри повече от година, сега се появяват пак. Става нещо необичайно и ние нямаме понятие какво е то.

Или? Левин се замисли. Прекъсна линията, изключи апарата и го прибра във външния джоб на раницата. Може би знаем повече, отколкото си даваме сметка. Погледна невесело към изхода. Беше време да се отправя към самолета.

В два часа през нощта Ед Джеймс спря на почти празния паркинг пред „Мери Колиндър“ на Картър Роуд. Черното БМВ вече беше там, паркирано близо до входа. Зад стъклата се виждаше Доджсън, разположил се в едно от сепаретата, намръщен. Доджсън никога не беше в добро настроение. В момента разговаряше с едрия мъж, седнал до него, и поглеждаше часовника си. Едрият мъж беше Бейзълтън. Професорът, който се бе появил по телевизията. Джеймс винаги изпитваше облекчение, когато присъстваше и Бейзълтън. От Доджсън го побиваха тръпки. Беше трудно да си представиш, че Бейзълтън би могъл да се замеси в нещо тъмно.

Джеймс угаси двигателя и намести огледалото за обратно виждане, за да може да закопчае яката на ризата си и да оправи вратовръзката. Погледна лицето си — небръснат, уморен мъж с двудневна брада. „Какво от това?“, помисли си. Защо да не изглежда уморен? В края на краищата нима не беше посред нощ?

Доджсън винаги уреждаше срещите си посред нощ и винаги в същия проклет ресторант на Мери Колиндър. Джеймс не можеше да разбере защо — имаше много неща, които не разбираше.

Взе големия книжен плик, слезе от колата и затръшна вратата. Отправи се към входа, клатейки глава. Доджсън му плащаше по петстотин долара на ден от седмици, за да следва група учени. В началото бе предположил, че става дума за някакъв индустриален шпионаж, но никой от тези учени не се занимаваше с промишлено производство — заемаха университетски постове, при това в доста тъпи области. Като палеоботаничката Сатлър, чиято специалност беше прашецът на праисторическите растения. Джеймс бе присъствал на една от лекциите ѝ в Бъркли и едва бе успял да остане буден. Диапозитив след диапозитив с някакви бели топчета, които напомняха валма памук, докато тя дрънкаше за ъгли на свързване на полизахариди и не знам си още какво. Истинска скука.

Със сигурност не си струва петстотин долара на ден, мислеше си той. Влезе вътре, примигна от светлината и отиде до сепарето. Седна, кимна на Доджсън и Бейзълтън, вдигна ръка, за да поръча на келнерката кафе.

Доджсън го изгледа ядосано.

— Нямам на разположение цяла нощ — каза той. — Да започваме.

— Добре — кимна Джеймс и свали ръката си. — Разбира се. — Отвори плика и започна да вади отвътре листата и снимките и да обяснява: — Алън Грант. Палеонтолог от щатския университет на Монтана. В момента е в отпуск и чете лекции в Париж за последните намерени останки от динозаври. Изглежда има някои нови идеи за това, че тиранозаврите са били лешоядни и че…

— Няма значение — прекъсна го Доджсън. — Продължавай.

— Елън Сатлър Реймън — кимна Джеймс и бутна снимката напред. — Ботаничка. Имала е връзка с Грант, но сега е омъжена за физик от Бъркли и има малки деца, син и дъщеря. Чете лекции на половин работен ден в Бъркли и прекарва остатъка от времето у дома, защото…