Майкъл Крайтън - Изгубеният свят

Но мъжете не му обърнаха никакво внимание.

— Недейте, това е безценно… — изкрещя Левин.

Първият от униформените го сграбчи и грубо го събори на пясъка.

— Какво, по дяволите, правиш? — изрева Левин и се изправи с мъка на крака. Но беше късно — пламъците вече достигаха до трупа, кожата почерняваше, натрупаният в подкожните мехури метан се възпламеняваше със синкав пукот. Към небето се заиздига гъст дим.

— Спрете! Престанете! — Левин се обърна към Гутиерес, — Накарай ги да спрат!

Но Гутиерес не помръдваше, вторачен в трупа. Обгърнат от пламъците, торсът запращя, тлъстината потече разтопена, после, когато кожата прогоря, се показаха черните, плоски ребра на скелета. Торсът се усука и изведнъж шията на животното изскочи нагоре, обгърната от огъня. Левин видя дългата заострена муцуна, редовете остри, хищнически зъби, кухините на очите — всичко това пламнало като някакъв средновековен дракон, изпускащ огън към небето.

Левин седеше в бара на летището на Сан Хосе и на чаша бира очакваше самолета, който щеше да го върне в Щатите. Край малката масичка до него се бе настанил Гутиерес. През последните няколко минути двамата мълчаха неловко. Гутиерес гледаше раницата на Левин, оставена на пода до краката му. Беше от специална зелена материя, с много външни джобове, за да побира електронната апаратура.

— Хубава раница — отбеляза най-накрая Гутиерес. — Откъде я намери? Прилича на алпинистка.

— Такава е — отговори Левин и отпи от бирата си.

— Бива си я — поклати глава Гутиерес и пак я погледна. — Какво носиш в горния джоб? Сателитен телефон? И то „Джи Ес Ем“? Боже мой! Какво ли няма да измислят! Страхотно. Сигурно ти е струвало цяло…

— Марти — прекъсна го Левин нетърпеливо. — Зарежи тези глупости. Ще ми кажеш ли или не?

— Какво да ти кажа?

— Искам да знам какво, по дяволите, става тук!

— Ричард, слушай, съжалявам, ако…

— Стига! — прекъсна го Левин отново. — Онова на брега беше много важна находка и я унищожиха. Не мога да разбера защо го позволи.

Гутиерес въздъхна. Хвърли поглед към туристите около другите маси и отвърна:

— Това трябва да остане между нас, съгласен?

— Добре.

— Става дума за голям проблем тук.

— Какъв?

— На този бряг се появяват… хм… форми с аберации… твърде често. Продължава вече няколко години.

— Форми с аберации? — повтори Левин и поклати глава удивен.

— Така гласи официалното название на тези находки. Никой от правителството не желае да каже нещо по-конкретно. Започна преди около пет години. Горе, в планините, бяха открити няколко животни, недалеч от една ферма, в която изпробваха нови сортове соя.

— Соя — повтори Левин.

Гутиерес кимна.

— Очевидно тези животни имат слабост към зърнените култури и към някои треви. Предполага се, че имат остра нужда от аминокиселината лизин. Никой обаче не знае със сигурност. Може би просто обичат да ядат някои растения…

— Марти — каза Левин, — не ме интересува дали обичат трева или бира с чипс. Единственият важен въпрос е откъде са дошли!

— Никой не знае — отвърна Гутиерес.

Левин остави последното без коментар, за момента.

— И какво стана с другите животни?

— Всички бяха унищожени. Доколкото знам, години след това не е било намирано нищо подобно. Сега, изглежда, всичко започва отново. Миналата година открихме останките на още четири животни, плюс това, което видя сам.

— И какво беше направено по този повод?

— Формите… хм… с аберации винаги бяха унищожавани. Видя как става. Още от самото начало властите взеха всички възможни мерки никой да не научи за това. Преди няколко години американски журналисти писаха, че нещо на острова Исла Нублар не било наред. Менендес покани група техни колеги на обиколка из острова… и ги заведе на друг остров. Така и не разбраха. Такива работи. Искам да кажа… властите гледат много сериозно на всичко това.

— Защо?

— Безпокоят се.

— Безпокоят се? Защо трябва да се безпокоят заради…

Гутиерес вдигна ръка, намести се на стола си, приближи се.

— Заради болестите, Ричард.

— Болести?

— Да. Коста Рика има една от най-добрите здравни системи в целия свят. Епидемиолозите са се натъкнали на някакъв странен енцефалит, който, изглежда, зачестява особено по крайбрежието.

— Енцефалит? Какъв? Вирусен?

Гутиерес поклати глава.

— Не е открит причинителят.

— Марти…

— Ричард, казвам ти… Никой не знае. Не вирус, защото титрите с антитела не се покачват, а диференциалите на белите кръвни клетки не се променят. Не е бактериален, защото не е изолирано нищо в хранителна среда. Пълна мистерия. Епидемиолозите знаят единствено, че засяга предимно фермерите в селските райони, хората, чието съществуване е свързано с животни, с добитък. Болестта е истински енцефалит… страхотно главоболие, объркване на мисълта, треска, бълнуване…