Джон Хокс - Златният град

Манастирът беше построен като крепост, за да защитава монасите от пустинните разбойници. Правоъгълна стена от варовикови блокове заобикаляше църквата и от алеята се виждаше само камбанарията й. След като платиха входа, Гейбриъл и Симон влязоха през малка врата в дебелата стена.

Църквата се намираше в центъра на вътрешния двор, заобиколена от три страни от манастирските помещения и спални. Разстоянието между тях и самия храм беше съвсем малко — около шест метра от западната страна и само два — от източната.

Различни туристически групи се промушваха през теснината, гидовете викаха на различни езици. Повечето носеха ризи без ръкави и три четвърти панталони, но от благоприличие бяха покрили главите и голите си рамене с прозрачни шалове.

Докато Симон оглеждаше църквата отвън, Гейбриъл последва тълпата към северния край на двора. Там растеше храст — уж потомък на библейската горяща къпина — и туристите се блъскаха, за да се докопат до някое листо за спомен.

Симон го докосна по рамото и каза тихо:

— От параклиса няма и следа. Самата църква е широка четирийсет и дълга сто и двайсет метра. Да видим как изглежда отвътре.

Минаха през две поредни врати и влязоха в храма. Протрити килими покриваха мраморния под и заглушаваха стъпките им. Яркото пустинно небе изчезна и единствената светлина идваше от фенерите и свещниците, висящи на вериги от синьо-зеления таван. Най-поразителното в църквата бе пищният иконостас от злато и сребро, който се издигаше между наоса и олтара. Един монах в черно расо стоеше пред него и съскаше на всеки, който се опитваше да снима.

Гейбриъл и Симон разгледаха мощехранилницата на света Екатерина, в която се пазеше част от крака й; приличаше на стара пилешка кост, намерена в някой заден двор. После Симон измери с крачки вътрешното пространство, докато Гейбриъл седеше на една дървена пейка. Над главата му висеше тежък месингов свещник и изведнъж той си даде сметка, че има формата на дракон. Стените бяха покрити с икони на светци и мъченици, които се взираха в него с големите си черни очи, и Гейбриъл имаше чувството, че е изправен пред някакъв небесен трибунал.

Бъбрива група християни от Гоа излезе, следвана от тълпа руснаци и трета група поляци. И църквата стана тиха и спокойна, възцари се сякаш свята атмосфера. Дори монахът като че ли се отпусна. Погледна Симон и Гейбриъл, реши, че са безобидни, и излезе през главния изход.

— Ела — каза Симон на Гейбриъл. — Мисля, че намерих входа на параклиса.

Гейбриъл стана от пейката и забърза по пътеката. На предната стена висеше потъмнял гоблен, показващ как Мойсей разделя водите на Червено море. Гейбриъл докосна прашната тъкан и напипа дръжка на врата.

— Това ли е точното място?

— Да. Отговаря на плана на Юсеф…

В този момент главната врата се отвори и монахът се появи, следван от поредната група туристи. Гейбриъл и Симон бързо излязоха и Симон каза:

— Измерих дължината на църквата, докато бяхме вътре. Като се извади дебелината на стената, май има достатъчно пространство за тайно помещение.

— Мислиш ли, че Липата ще успее да се споразумее с монасите?

— Кой знае? Сигурен съм, че е готов да предлага подкупи.

Излязоха от манастира и отидоха до източната страна. Сравнително неотдавна монасите бяха решили да прокарат водопровод и канализация. Вместо да дупчат стената, бяха закрепили отвън десетсантиметрова тръба. Гейбриъл докосна грубата й повърхност и погледна нагоре.

— Мога да се покатеря. Разстоянието между монашеските килии и църквата е малко. Мога да скоча на покрива и да вляза през камбанарията.

— Прилича ми на добър начин за трошене на врат — скептично отбеляза Симон. — Да се върнем в странноприемницата и да видим дали приятелят ни е постигнал някакъв успех.

Намериха Липата на терасата на ресторанта. Френският арлекин изглеждаше не на място сред групата поклонници. Повечето бяха жени с черни рокли, бели забрадки и с тежки сребърни кръстове на гърдите. Малцината мъже в групата бяха с износени костюми и закопчани до яките бели ризи. Пушеха цигара след цигара и бъбреха с гръцкия православен свещеник, който ги водеше.

Гейбриъл седна на бялата пластмасова маса и попита:

— Как мина?

— Раздадох малко пари на служителите, после отидох в манастира и поговорих с игумена. — Липата подхвърли на масата фалшива визитка. — Казах му, че съм филмов продуцент и искам пълен достъп до църквата, за да направя снимки. Игуменът каза, че му трябвали поне шест месеца, за да издейства разрешение от Александрийската патриаршия. Предложих му скромна сума, после доста по-голяма. Доста се изкуши, но въпреки това отказа.