Адам Робъртс - Камъкът

На самия връх на изкуственото небе е главният вход. На всеки четири месеца този портал се отваря и се затваря в един перисталтичен ритъм на магнитна компресия. Оттук влизат нови посетители, нови затворници и надзиратели, а също така напускат стари посетители и надзиратели (но никога затворници). Именно през тази дупка в небето преминах аз, обвит в пяна за дълбокия Космос и паднах право във водата долу.

И тъй, кухият глобус бил спуснат в пламтящата материя на малката звезда и потънал в плазмата на предварително определената дълбочина. Сега той се носи там. Седем големи двигатели, закрепени на външната обвивка, го балансират подобно на подводница във внушително море от пламъци. Затворът е съществувал в продължение на много десетилетия и ще продължи да съществува. В момента, обаче, той съществува само за да приютява мен. Навярно строителите са се ласкаели от мисълта, че никой няма да може да избяга от него. Че кой би могъл да прекоси ограждението от звездна плазма и огън, а след това да навлезе в огромния студ на дълбокия Космос? Кой би могъл да избави затворник, поставен в такава изолация?

Скъпи камъко,

Аз мисля, че моята надзирателка е избрала да живее в този затвор. Сигурно е имала своите причини да пожелае да прекара години от живота си в тясна близост с един престъпник. Може би се интересува от мисловните нагласи на престъпния ум или прави научно изследване, посветено на убиването. Възможно е също да има намерение да съчини велика поема или да извае от астероид велико произведение на изкуството на тази тема. В седмиците след моята екзекуция, когато привиквах да живея без дотТек, аз очаквах тя да започне да ми задава въпроси. Един вид да ме изпробва и да ме изучава по някакъв начин. Но тя почти не общуваше с мен, а предимно плуваше със своя партньор, червенокожия мъж. Понякога те се оттегляха в своя заслон. (На тях им беше позволено да имат заслон. Аз пък нямаше къде да отида, нито какво да правя, освен да се катеря по покритите с пластмасова трева хълмчета, да зяпам ромолящите поточета и да плувам в езерото.) От време на време тя ми казваше по едно „Здравей“ и говорехме за едно-друго. Винаги само за незначителни неща.

Стана ми ясно, че не бърза. С помощта на нанотехнологията в тялото си тя можеше да живее стотици години. В сложноустроените филигранни цивилизации от вътрешността на т’Т, човешките същества на възраст повече от хиляда години не бяха някакво изключение. Аз, от друга страна, бях осъден да живея толкова, колкото траеше един „естествен“ живот. Преди усвояването на дотТек хората рядко живеели повече от петдесет години. В Уиа например, където религията не позволява употребата на дотТек, на човешко същество, достигнало до стогодишна възраст, се устройва внушително честване, понеже това е необичайно постижение. (Поне така говори мълвата. За да бъдем честни, ние знаем малко за Уиа.) Но сега и моята съдба беше такава. Оставаха ми няколко десетилетия живот или може би години, а може и по-малко.

В месеците непосредствено след екзекуцията, аз прекарвах повечето време в размишления колко вездесъща и същевременно колко невидима е дотТек. Бях израснал с наномашините в тялото си, както всеки човек в моя свят и абсолютно всеки един в т’Т. След екзекуцията, обаче, аз бях навярно единственият човек в т’Т без такава технология в себе си. Тези мънички машинки, които се самоизграждат и самоподдържат, са изградени от тухли-атоми. Те се въртят стремително в кръвния и лимфния поток, обитават човешките клетки и течности и работят! Ефективно и интелигентно, те разрешават проблемите, борят се с разрухата, инфекцията, свободните радикали, замърсителите в околната среда и токсините, изграждат отново тъкани, балансират електролити и хормони, намаляват интензитета на сигналите за болка в нервите, усилват блаженството на сексуалния контакт, играят си с нишките на ДНК, за да им попречат да се разгъват и поддържат целия организъм в идеална форма. Колко малко се замислях за тези машинки, когато ги имах в тялото си и колко много ми липсваха, след като ми бяха отнети!

В началото забелязвах дребни неща. Често пъти се ожулвах по обичайния за хората безгрижен начин. Бръсвах опакото на ръката си в грубата пластмасова кора на някое дърво или се удрях в камъните на дъното на реката. Преди такава рана обикновено завяхваше и изчезваше за няколко минути, докато сега установявах, че тя е чувствителна и продължава да ме боли дни по-късно. Често се наранявах, без да помня как или кога, просто забелязвах натъртеното място, което приличаше на газообразно потъмняване в полупрозрачната тъкан на кожата. Преди синините биваха изчиствани и лекувани за час, сега оставаха с дни. Ставите ми загубиха гъвкавостта си и косата ми опада. На лицето ми се появиха няколко болезнени места и когато ги чешех, те ставаха още по-болезнени.