Адам Робъртс - Камъкът

Моят палач беше също и мой тъмничар, едра жена с лимоненожълто лице с увиснала кожа. Тя си имаше и заместник, един нисък мъж с опъната кожа, който беше приспособил тялото си, за да стане по-добър плувец. В миналото той сигурно бе погълнал някаква адаптираща дотТек и малките роботи бяха заплували заедно с милиардите себеподобни в него и ги бяха окуражили да променят тялото му. Освен че нямаше коса, той беше накарал своята дотТек да свие носа му до едно сбръчкано зърно, подобно на доматено израстъче, което покриваше ноздрите — две цепки върху лицето му. Кожата му бе наситеночервена, гладка и жива. Повечето дни той прекарваше в плуване в реката, а понякога се гмуркаше в езерото, разположено на дъното на леко конусообразната обитаема част на затвора. Вероятно, макар че няма как да съм напълно сигурен, през определени периоди водата в тази падина беше изпомпвана, след което отново се връщаше на същото място. Заместникът говореше малко и вършеше много малко други неща, освен да седи невъзмутимо до надзирателката. По всичко личеше, че те бяха двойка. Той ходеше с нея навсякъде, слушаше я, докато говори, от време на време кимаше бавно и после изчезваше във водата, за да обмисли там думите й. Неговата дотТек филтрираше кислород от водата достатъчно, за да го поддържа жив. Дори не съм сигурен дали той беше модифицирал дробовете си, вероятно нямаше нужда от това.

Надзирателката и нейният помощник имаха задължението да ме наглеждат, за да е сигурно, че няма да избягам (ала бягството беше невъзможно!) и че няма да увредя прекалено жестоко обкръжението си, ако изпадна в ярост. През повечето време обаче, те ме оставяха сам със себе си и аз бродех из малките хълмове, гмурках се в реката и се хвърлях върху тревата, за да спя.

С радост щях да се удавя, ако имах тази възможност. Говоря сериозно. Аз бях готов да умра, непримирим с пленничеството си и изпълнен с омраза към самия себе си. Опитах се да разкъсам кожата си с нокти, но това е трудно нещо. Ти опитвал ли си се? Често лежах буден под тъмното изкуствено небе, под звездите, излъчващи газове и светлина на няколкостотин метра над главата ми и си го представях. Оставям ноктите си да израстат, изгризвам ги, за да ги заостря и после разкъсвам плътта на китките си, за да се унищожа, да се убия. Но това не е лесно. През кожата не се прониква с драскане, освен това тя скоро започва да боли и тялото само се дърпа. След това дотТек убива болката, съединява кожата и ти си отново там, откъдето си тръгнал.

Затова аз се хвърлих в реката и се опитах да се удавя, но както ставаше и с червенокожия заместник, дотТек ме опази жив. Полагах всички възможни усилия, но дори изгарящото усещане за вода в дробовете ми и мъчителното кашляне под водата не попречиха на циркулиращата кръв да вкарва въздух и да го предоставя на тялото ми. Умно нещо е тази нанотехнология, може да разреши всякакви проблеми. Нейната цел, както и причината за нейното съществуване е да ни държи живи и тя ме запази жив, мен, един толкова лош човек.

После, докато лежах на брега край реката и гледах нагоре към широките пластмасови листа на дърветата, аз си казах следното, казах си, че когато ме екзекутират и дотТек ме остави, тогава ще се самоубия. (Светлосенки, процеждащи се през балдахина от листа. Трепкащи и съвършени, ярки и топли.) Тази мисъл ми носеше утеха. Ако беше на мое място, ти също щеше да пожелаеш смъртта.

При пристигането си в затвора аз носех в себе си своята дотТек. Бях избутан като през тунел през тясната врата, която гравитационните съоръжения бяха отворили в тялото на звездата и бях хвърлен от изкуственото небе. Приземих се след едно стремително завъртане. Надзирателката, лимоненожълтата жена, ме вдигна като пакет и ме отнесе до реката, за да измие от тялото ми остатъците от обгорялата и ронеща се пяна. След това бях оставен сам със себе си.

Осъзнаването, че се намирам в затвор, беше ужасно нещо. Прекарах дни наред, неспособен да правя друго, освен да лежа на земята или да ридая сам върху тревата. Не спях добре, понеже бях свикнал с легло под покрив. Спането върху тревата под небето (макар и изкуствено) изисква известно приспособяване. Този дълъг, бавен и мрачен период беше изпъстрен с ненадейни пристъпи на ярост, когато крещях и тичах наоколо, връхлитах връз пластмасовите дървета и блъсках главата си, после се хвърлях в реката, за да се удавя, разкъсвах остатъците от дрехите си и си скубех косата. Предполагам, че заради това оставиха дотТек в тялото ми през първите седмици, за да балансира саморазрушителните ми пристъпи. Синините, които нанасях по лицето си, заздравяваха само за минути. Микроскопичните роботи в кръвта ми възстановяваха разкъсаните капиляри, разнасяха тъмната мъртва материя и правеха всичко отново гладко и чисто. Дори и косата, която изскубвах с пълни шепи от скалпа си, щеше да поникне отново, избутана навън като с магическа пръчка.