Питакъс Лор - Силата на шестимата

Със Сам си прехвърляме лаптопа и двамата препрочитаме статията за село Света Тереса два-три пъти. Няма съмнение, че прогореният върху планината символ е лориенски.

— Ами ако е капан? — питам. — Точно сега сандъкът ми е по-важен.

Може да звучи егоистично, но преди да напусна континента, си искам моето наследство. Вероятността могадорианците да отворят сандъка ми е също толкова важна, колкото и случващото се в Испания.

— Трябва да знам как да стигна до пещерата — казвам.

— Джон! Слез на земята. Наистина ли няма да дойдеш с мен в Испания? — пита Шест. — И след като изчете всичко това, ще ни оставиш да отидем сами със Сам?

— Хора, чуйте това. Пак от Света Тереса, казват, че някаква жена най-неочаквано била излекувана от нелечимо дегенеративно заболяване. Това село точно в момента е епицентър на засилена активност. Ловя се на бас, че всички гардове са тръгнали натам — казва Сам.

— Ако това е така — започвам аз, — тогава аз определено няма да замина. Първо трябва да си прибера сандъка.

— Това е лудост — казва Шест.

Пресягам се над седалката до шофьора и отварям жабката. Пръстите ми напипват камъка, който търся, вземам го и го пускам в скута на Шест, преди отново да се скрия отзад на пода.

Тя вдига бледожълтия камък над волана, върти го под слънчевата светлина и се смее:

— Взел си кситариса?

— Реших, че може да ни потрябва — отговарям.

— Тези не траят дълго, нали не си забравил? — казва тя.

— Колко дълго?

— Час, може би малко повече.

Новината е обезсърчителна, но въпреки това може да ми даде предимството, от което се нуждая.

— Моля ти се, би ли го заредила?

Щом Шест допира кситариса до слепоочието си, вече знам, че тя е съгласна да тръгна да търся сандъците, докато пътува за Испания.

Правя го, без дори да се замисля. Още в мига, в който мъжът сочи към мен от дупката на покрива, запращам срещу него две метални рамки за легло. Втората е пряко попадение. Той пада напред право в спалните помещения и се срива върху каменния под. И за мое удивление се превръща в купчина пръст или пепел.

— Бягай! — пищи Аделина.

Нахълтваме в коридора, блъскаме се срещу тълпата момичета и сестри, отправили се към безопасното южно крило. Хващам Аделина за ръка и я повеждам към нефа и централната пътека.

— Къде отиваме? — крещи Аделина.

— Няма да тръгнем без сандъка!

Още една експлозия разтърсва основите на сиропиталището и аз удрям бедрото си в една от пейките.

— Веднага се връщам — прошепвам, пускам ръката й и политам към нишата.

Шест ни съобщава, че се намираме близо до Вашингтон, окръг Колумбия, и това е разбираемо. Смятан съм за въоръжен и опасен терорист, така че е напълно нормално да са ме закарали в столицата за разпит.

— След по-малко от час има полет от международното летище „Дълес“ — казва тя, въртейки волана. — Качвам се на този самолет. Сам, с мен ли идваш, или отиваш с Джон?

Сам подпира чело на задната седалка и затваря очи.

— Сам? — пита Шест.

— Мисля, мисля — отговаря й той.

След минута вдига глава и ме поглежда право в очите:

— Отивам с Джон.

Безмълвно мърдам устни: Благодаря.

— Тъй или иначе, за мен ще е по-лесно да стигна дотам сама — казва Шест, но се усеща, че е засегната.

— Ще се биеш заедно с по-опитни гардове — успокоявам я аз. — А и сигурно ще са нужни двама, за да измъкнем сандъците оттам.

Бърни Косар излайва от предната седалка.

— Да, приятелю — казвам. — И ти си част от този екип.

Сандъка го няма. Изпадам в паника и плуввам цялата в пот. Още малко и ще повърна. Дали през цялото време могадорианците са знаели, че той е тук горе? Защо не ме впримчиха тук, когато имаха възможност? Понасям се обратно и стъпвам на пода на нефа.

— Изчезнал е, Аделина — прошепвам.

— Сандъкът ли?

— Няма го.

Прегръщам я и заравям лице на рамото й. Тя издърпва нещо над главата си. Това е бледосин, почти прозрачен амулет, окачен на бежова връв. Тя внимателно го плъзва по косата ми и го пуска около врата ми. Върху кожата ми той е и студен, и топъл, й сияе ярко. Дъхът ми спира.

— Какво е това? — питам я и покривам сиянието с ръце.

— Лоралит, най-могъщият скъпоценен камък на Лориен, който се намира единствено в ядрото й — прошепва тя. — Криех го през цялото време. Твой е и няма смисъл да го крием повече. Със или без амулета, те знаят коя си. Никога няма да си простя, че не те тренирах както трябва. Никога. Съжалявам, Марина.

— Няма нищо — успокоявам я и усещам как в очите ми напират сълзи.