Питакъс Лор - Силата на шестимата

Очите ми се отварят рязко и главата ми се свлича от масата. Светлините в стаята за разпити са включени и над мен е застанал висок мъж с кръгло лице. Облечен е с тъмен костюм, а на колана му е закачена значка. В ръцете си държи белия таблет.

— Успокой се, момче. Аз съм детектив Уил Мърфи от ФБР. Как сме днес?

— Никога не съм бил по-добре — отговарям, зашеметен от видението.

Кого защитаваше Шест?

— Хубаво — отговаря той.

Детективът сяда с молив и бележник пред себе си. Внимателно поставя таблета в лявата част на масата.

— И така… — започва той бавно и проточено. — Шест какво? От какво имаш шест броя?

— Моля?

— Крещеше цифрата шест в съня си. Няма ли да ми кажеш за какво става въпрос?

— Това е хендикапът ми на голф — отговарям.

Опитвам се да извикам в съзнанието си лицата на двете момичета, които стояха зад Шест в долината, но те са неясни.

Детектив Мърфи се подсмихва.

— Да де… Какво ще кажеш двамата да си поприказваме малко? Да започнем със свидетелството за раждане, което си представил в гимназията в Парадайс. Подправено е, Джон Смит. Всъщност не можем да открием нищо за теб, преди да дойдеш в Парадайс преди няколко месеца — казва той и присвива очи, сякаш очаква някакъв отговор. — Номерът на социалната ти осигуровка принадлежи на мъртвец от Флорида.

— Това въпрос ли беше?

Усмивката му преминава в самодоволно хилене.

— Защо не започнеш, като ми кажеш истинското си име.

— Джон Смит.

— Да, бе — казва той. — Къде е баща ти, Джон?

— Мъртъв е.

— Колко удобно!

— В действителност това е най-неудобното нещо, което някога ми се е случвало.

Детективът пише нещо в бележника.

— Откъде си родом?

— Планетата Лориен, на петстотин милиона километра оттук.

— Трябва да е било доста дълго пътуване, Джон Смит.

— Отне ни близо година. Следващия път ще си взема книга.

Той пуска молива върху масата, сключва пръсти зад главата си и се обляга назад. После отново се навежда напред и взема таблета.

— Искаш ли да ми кажеш какво е това?

— Надявах се вие да ми кажете. Намерихме го в гората.

Той го хваща за ръба и подсвирква.

— Намерил си това в гората? Къде по-точно?

— До едно дърво.

— Сега какво, ще ми се правиш на умник при всеки въпрос?

— Зависи, детектив. За тях ли работите?

Той връща таблета на масата.

— Да работя за кого?

— За морлоките — отвръщам с първото нещо, което се сещам от часовете по английска литература.

Детектив Мърфи се усмихва.

— Може и да се смеете, но те най-вероятно ще бъдат тук съвсем скоро — казвам.

— Морлоките ли?

— Да, господине.

— Като тези от „Машина на времето“?

— Точно тази. Тя е нещо като нашата Библия.

— И нека отгатна — ти и приятелят ти Самюъл Гууд сте от елоите?

— Всъщност сме от лориенците. Но за нашите цели днес и елоите стават.

Детективът бърка в джоба си и тръсва камата ми на масата.

Гледам вторачено десетсантиметровото й диамантено острие, сякаш не съм го виждал никога преди. Лесно бих могъл да убия този мъж — просто като преместя очи от камата към врата му, но първо трябва да освободя Сам.

— За какво служи това, Джон? Защо ти е такъв нож?

— Не знам за какво служат подобни ножове, господине. За дялкане?

Той взема бележника и молива.

— Защо не ми разкажеш какво се случи в Тенеси?

— Никога не съм бил там — отговарям. — Чувам, че било приятно местенце. Може би ще го посетя, когато изляза оттук, ще се запиша на един тур и ще разгледам забележителностите. Какво бихте ми препоръчали?

Той кима с глава, хвърля бележника върху масата и мята молива срещу мен. Отклонявам го, без дори да си помръдна пръста, и той подскача, когато го запращам срещу стената. Детективът обаче не забелязва нищо и изчезва през стоманената врата заедно с таблета и камата ми.

След малко ме връщат обратно в старата килия. Трябва да се измъкна оттук.

— Сам? — изкрещявам.

Охраната, която седи пред килията ми, скача от стола и замахва с палката към пръстите ми. Пускам решетките точно преди те да бъдат смазани.

— Млъквай! — заповядва той и насочва палката към мен.

— Какво си мислиш, че ме е страх от теб ли? — питам.

Струва ми се добра идея да го накарам да влезе в килията.

— Дреме ми, мъник такъв. Но ако продължаваш в същия дух, много скоро ще съжаляваш.

— Не може да ме удариш, хайде, пробвай. Аз съм прекалено бърз, а ти си прекалено дебел.

Пазачът се хили.

— Защо не си седнеш на леглото и не си затвориш устата, какво ще кажеш, а?