Л. Смит - Началото (Книга първа)

Прекосихме моста и продължихме навътре в гората. Примигнах облекчено. Слънцето грееше прекалено ярко. Много повече предпочитах гъстите сенки на дърветата в гората. Около тях винаги бе хладно. Земята в гората беше застлана с мокрите им изпопадали листа, макар че скоро не беше валяло. Листата бяха толкова гъсти, че през тях се виждаха съвсем малки части от синьото небе. Само от време на време дочувах шумоленето на някоя миеща мечка или язовец сред храсталаците. Опитах се да не сравнявам тези животински звуци с онези, които навярно е издавал звярът, нападнал Розалин.

Продължихме да яздим през гората, докато накрая стигнахме до поляната. Баща ни спря рязко коня си, скочи от седлото и го завърза за една бреза. Аз завързах послушно Мезаноте за едно от съседните дървета и се огледах. Поляната бе маркирана с камъни, наредени приблизително в кръг, над които дърветата се разделяха като естествен прозорец към небето. От много отдавна кракът ми не бе стъпвал тук или поне не след заминаването на Деймън. Когато бяхме момчета, имахме навика да идваме тук с другите хлапета от града, за да се отдаваме на забранените игри на карти. Всеки знаеше, че тази поляна е предпочитаното място от момчетата за игра на карти, момичетата идваха тук да си разменят последните клюки и всички идваха да споделят тайните си. Ако баща ни действително искаше да проведем разговора си на спокойно място, по-добре да ни беше завел в някоя от градските кръчми.

— Изпаднали сме в беда — започна той без никакво предисловие, като погледна към небето. Проследих погледа му, очаквайки да видя признаци на задаваща се лятна буря. Но вместо това небето си оставаше чисто, яркосиньо, което ми напомни — както всичко напоследък — за безжизнените очи на Розалин.

— Не сме , татко — изрече Деймън натъртено. — Знаеш ли кой е изпаднал в беда? Всички онези войници, които се сражават в тази загубена война, при това за кауза, в която ти ме накара да повярвам. Проблемът е във войната и твоята несекваща страст навсякъде да търсиш конфликти. — Деймън тропна гневно с крак, с което толкова много ми напомни за Мезаноте, че едва се сдържах да не се разсмея.

— Няма да търпя да ми възразяваш! — извика татко и размаха юмрук към Деймън. Аз местех поглед от единия към другия, все едно се намирах на състезание по тенис. Деймън се извисяваше над приведените рамене на баща ни и за пръв път осъзнах, че той е започнал да старее.

Брат ми опря ръце на кръста си.

— Тогава говори. Нека чуем какво имаш да ни кажеш.

Очаквах баща ни да се развика, но вместо това той отиде до един от камъните. Колената му изпукаха, докато се навеждаше да седне.

— Искате ли да узнаете защо напуснах Италия? Заради вас. Заради бъдещите ми деца. Исках на всяка цена синовете ми да израснат и да се оженят и да имат свои деца в земя, която да е моя собственост, в земя, която да обичам. И аз обикнах тази земя, затова не мога да стоя безучастен и да гледам как демоните я съсипват — изговори на един дъх баща ни, докато диво размахаше ръце. Отстъпих крачка назад, а Мезаноте изцвили продължително и натъжено. — Демони — повтори той, сякаш да докаже правотата си.

— Демони? — изсумтя Деймън презрително. — По-скоро големи кучета. Нима не осъзнаваш, че подобни разговори могат да доведат дотам, че да изгубиш всичко? Ти казваш, че си искал да ни осигуриш добър живот, но винаги ти решаваш как да живеем този живот. Накара ме да отида да воювам, уреди годежа на Стефан, а сега се опитваш да ни убедиш да повярваме на твоите измислици — разкрещя се Деймън в отчаянието си.

Стрелнах с виновен поглед баща ни. Не исках да знае, че не бях обичал Розалин. Но той въобще не ме погледна. Беше прекалено зает да се взира гневно Деймън.

— Винаги съм искал най-доброто за моите момчета. Зная пред какво сме изправени сега и нямам време за твоите ученически спорове. Не ви разказвам измислици. — Баща ни отново се обърна към мен и аз се насилих да погледна в черните му очи. — Моля ви да ме разберете. Сред нас има демони. Те съществуваха и в старата ни родина. Ходят по земята и говорят също като нас, хората. Но не пият това, което и хората.

— Е, ако не пият вино, това би било благословия, нали? — подметна Деймън със саркастичен тон. Вцепених се. Спомних си за времето след смъртта на майка ни, когато баща ни пиеше прекалено много вино или уиски, заключен в кабинета си, а по-късно през нощта мърмореше за призраци или демони.

— Деймън! — Гласът му беше по-остър от този на брат ми. — Ще пренебрегна безочието ти. Но няма да позволя вие да ме пренебрегвате. Чуй ме, Стефан — обърна се баща ни към мен. — Това, което се е случило с младата ти годеница Розалин, не е било трагичен инцидент с освирепяло животно. Не е бил някой от койотите на Деймън — продължи той, като на практика яростно изплюваше всяка дума. — Бил е un vampire . Имаше ги в старата ни родина, а ето че се появиха и тук. — Червендалестото му лице се сгърчи. — И те причиняват цялото това зло. Те се хранят с нас. И ние трябва да ги спрем.