Л. Смит - Началото (Книга първа)

— Какво искаш да кажеш? — попитах нервно. Изчезна и последната следа от изтощението ми, от замайването ми. Сега изпитвах само едно — всепоглъщащ страх. Отново се замислих за Розалин, но този път, вместо да видя очите й, си припомних окървавеното й гърло и двете малки, идеално оформени дупчици от едната страна на врата й. Докоснах своето гърло и усетих пулса под кожата. Туптенето на кръвта под пръстите ми се ускори и усетих как сърцето ми пропусна един удар. Възможно ли бе баща ни да е… прав?

— Татко иска да каже, че прекарва прекалено много време в слушане на дрънканиците на набожните дами. Татко, това е история от онези, с които плашат децата. И не е от най-мъдрите. Всичко, което ни наговори, са пълни глупости. — Деймън поклати глава и със сърдита гримаса се надигна от дънера, върху който бе седнал. — Нямам намерение да седя тук и да слушам приказки за призраци. — Вдигна крака си с ботуша със златни копчета, възседна Джейк и погледна надолу към баща ни с изражение, сякаш го предизвикваше да каже още нещо.

— Запомни думите ми — заговори татко и пристъпи към мен. — Вампирите са сред нас. Изглеждат също като нас и могат да живеят сред нас, но не са като нас. Те пият кръв. Това е техният еликсир на живота. Нямат души и никога не умират. Те са безсмъртни.

Думата безсмъртни ме накара да поема дълбоко дъх. Вятърът промени посоката си и листата зашумяха. Потръпнах.

— Вампири — повторих бавно. Бях чувал и преди тази дума, когато двамата с Деймън бяхме ученици и имахме навика да се спотайваме на моста Уикъри, за да плашим приятелите си. Едно от момчетата ни сподели, че видяло някаква странна фигура, коленичила във водата, забила зъби във врата на един елен. Момчето си призна, че изпищяло, а фигурата се извърнала към него с червени като на дявол очи, докато кръвта капела от дългите, остри зъби. Вампир , убедено ни повтаряше момчето, докато оглеждаше кръга от слушателите си, за да провери дали бе успяло да ни впечатли. Но понеже беше бледо и мършаво и хич не го биваше в стрелбата, ние просто се изсмяхме и започнахме безмилостно да му се подиграваме. На следващата година момчето, заедно със семейството си, се премести в Ричмънд.

— Е, предпочитам вампирите пред един умопобъркан баща — заяви Деймън, смушка хълбоците на Джейк и препусна към залеза.

Обърнах се към баща ни. Очаквах да последва гневна тирада. Но той само поклати глава.

— Вярваш ли ми, синко? — попита.

Кимнах, макар че не бях сигурен в какво да вярвам. Знаех само, че някак си през миналата седмица целият ми свят се промени и вече не знаех къде е мястото ми.

— Добре — кимна баща ми, преди да препуснем към края на гората и да продължим към моста Уикъри. — Трябва да бъдем извънредно внимателни. Изглежда войната е пробудила вампирите. Сякаш подушват кръвта.

Думата кръв продължаваше да отеква в съзнанието ми, когато насочихме конете си покрай гробището и оттам по прекия път през полето до езерото. Видях в далечината отраженията на слънчевите лъчи от водата в езерото. Никой не би си представил тази тучна хълмиста земя да се превърне в обиталище на демони. Демоните, ако въобще съществуваха, принадлежаха на старата ни родина, сред чиито порутени древни замъци и селски църкви беше израснал баща ни. Всички думи, които казваше той, ми бяха познати, но звучаха толкова странно на мястото, където ги изричаше.

Баща ми се огледа, за да провери дали някой не се е скрил в храстите край моста. Конете сега поеха покрай гробището, в което внушителните надгробни камъни се виждаха съвсем ясно на ярката светлина на топлия летен ден.

— С кръвта се хранят. Тя им дава сила.

— Но тогава… — попитах, докато в ума ми кръжаха какви ли не догадки. — Ако те са безсмъртни, как тогава ние ще…

— Ги убием? — довърши той мисълта ми. Издърпа юздата на коня си. — Има си методи за това. Разучил съм ги. Чух, че в Ричмънд живее свещеник, който може да се опита да ги прогони, но и хората в града знаят… някои неща — завърши той. — Джонатан Гилбърт и шериф Форбс обсъдиха с мен някои предпазни мерки.

— Ако има нещо, което мога да направя… — предложих помощта си, неуверен какво точно да кажа.

— Разбира се — отвърна баща ми безцеремонно. — Очаквам от теб да се присъединиш към нашия комитет. Но първо ще поговоря с Корделия. Тя познава билките и ми спомена за едно растение, което се наричало върбинка. — Баща ми докосна с ръка цветето на ревера си. — Ще съставим план. И ще спечелим надмощие. Защото те може да са безсмъртни, но Бог е на наша страна. Или ще ги избием, или те ще ни избият. Разбираш ли ме, момчето ми? Това е войната, в която ти е отредено да се сражаваш.