Л. Смит - Началото (Книга първа)

— Посетителят е доста настоятелен — извика Алфред.

— Както и ти — промърморих под нос, докато отивах до вратата и я отворих.

— Тя е в салона — обяви Алфред и се завъртя на пети.

— Почакай! — извиках. Тя. Възможно ли бе да е… Катрин? Въпреки волята ми сърцето ми заби учестено.

— Сър? — попита Алфред и се спря.

— Сега ще отида.

Наплисках набързо лицето си с водата от легена в ъгъла, след това пригладих кичурите, паднали на челото ми. Очите ми бяха подпухнали и кървясали, но нищо не можех да сторя, за да изглеждам, камо ли да се чувствам, както допреди няколко дни.

Влязох с решителна крачка в салона. За миг сърцето ми се изпълни с разочарование. Вместо Катрин върху креслото в ъгъла, тапицирано с червено кадифе, седеше прислужницата й Емили. В скута й бе сгушена кошничка с цветя и в момента миришеше една маргаритка, сякаш нямаше никаква грижа на този свят.

— Здравей — поздравих я сковано, докато се опитвах да измисля някакво извинение, за да съкратя визитата.

— Господин Салваторе. — Емили стана и леко се поклони. Носеше семпла бяла рокля с къси ръкави и боне, а тъмната й кожа бе гладка, без никакви бръчки. — С господарката ми се присъединяваме към скръбта ви. Тя ме помоли да ви дам това — додаде и ми подаде кошничката.

— Благодаря — измърморих и поех кошничката. Поднесох разсеяно клонче люляк към ноздрите си и вдъхнах аромата на цветето.

— На ваше място, за да се излекувам, вместо отварите на Корделия, бих използвала тези цветя — заяви Емили.

— Откъде знаеш, че съм болен? — учудих се.

— Слугите говорят. Но аз се боя, че това, което ви дава Корделия, може повече да ви навреди, отколкото да ви помогне. — Извади няколко цвята от кошничката и сръчно ги сви в букет — Маргаритки, магнолии и дамско сърце ще ви помогнат да се излекувате.

— А теменужките за мислите? — попитах, спомняйки си цитата на Шекспир от „Хамлет“. Още докато го изричах осъзнах колко глупава е забележката ми. Откъде една необразована прислужница ще знае за какво говоря?

Но Емили само се усмихна.

— Няма теменужки, макар че господарката ми спомена, че обичате Шекспир. — Бръкна в кошничката, отчупи клонче люляк и го затъкна грижливо в бутониерата ми.

Вдигнах кошничката и помирисах. Ухаеше на цветя, но имаше и нещо друго: опияняващ аромат, който усещах само когато бях близо до Катрин. Помирисах отново и сякаш целият смут и мракът от последните няколко дни избледняха и се разсеяха.

— Зная, че в момента всичко ви се струва много странно — заговори Емили, прекъсвайки унеса ми, — но господарката ми ви желае само доброто. — Кимна към дивана, сякаш ме канеше да седна. Аз се подчиних и се втренчих в младата жена. Беше забележително красива и се държеше с непривична грациозност, каквато не бях забелязал досега у нея. Движенията и маниерите й бяха толкова подчертани, че да я наблюдаваш беше все едно да гледаш как пред погледа ти оживява картина.

— Тя би искала да ви види — рече след секунда Емили.

В мига, в който думите се отрониха от устните й, осъзнах, че това никога не би могло да стане. Докато седях там, в слънчевия салон, в компанията на друг човек, вместо да съм сам, в плен на мислите си, изведнъж всичко си дойде на мястото. Аз бях вдовец и моето задължение сега бе да скърбя за Розалин, а не да оплаквам една несбъдната ученическа фантазия, каквато бе любовта ми към Катрин. Освен това Катрин беше красиво сираче без приятели и роднини. Никога нямаше да се получи… не би могло да се получи.

— Аз я видях. На… погребението на Розалин — изрекох сковано.

— Това едва ли би могло да се нарече светска визита — изтъкна Емили. — Тя иска да ви види. Някъде насаме. Когато сте готов — додаде припряно.

Знаех какво трябва да кажа, какво беше единственото благоприлично нещо, което трябваше да кажа, но ми беше трудно да формулирам думите.

— Ще си помисля, но в настоящото си състояние се боя, че не съм в настроение за разходки. Моля те предай на господарката си, че съжалявам, но едва ли съм най-подходящата компания за нея. Сигурен съм, че брат ми ще я придружи където тя пожелае — изрекох, като думите се отронваха с мъка от езика ми.

— Да. Тя много харесва Деймън. — Емили събра полите си и се изправи. Аз също станах. Изведнъж почувствах, въпреки че бях с една глава по-висок от нея, че тя е много по-силна от мен. Беше странно, но съвсем не неприятно чувство. — Но никой не може да устои на истинската любов.

И с тези думи тя се изнесе плавно през вратата и продължи през моравата, а листенцата на маргаритката в косите й се разпиляха от порива на вятъра.