Л. Смит - Началото (Книга първа)

Погледнах към недовършените скосени греди на тавана на църквата. Съжалявам , изпратих мисленото си съобщение нагоре, надявайки се, че където и да се намираше сега Розалин, ще ме чуе.

Докато вървях към върбата, мъглата се надигна около краката ми. Слънцето бързо залязваше, но все още виждах тъмната фигура, сгушена между корените.

Погледнах отново. Беше Розалин, празничната й рокля проблясваше на бледата светлина. В гърлото ми се надигна горчилка. Как би могла да е тук? Тя беше погребана и тялото й се намираше на близо два метра под земята в гробището Фелс Чърч.

Когато приближих, събрал цялата си смелост и стиснал дръжката на ножа в джоба си, забелязах, че безжизнените й очи отразяват зелените листа над главата й. Тъмните й къдрици бяха прилепнали към влажното чело. И гърлото й изобщо не беше разкъсано. Вместо това върху шията й имаше само две малки идеално оформени дупчици. Сякаш воден от невидима ръка, коленичих до тялото й.

— Съжалявам — прошепнах, втренчен в напуканата земя под нея. Тогава вдигнах очи и замръзнах ужасен. Защото не беше тялото на Розалин.

Беше на Катрин.

Устните й, с формата на розова пъпка, бяха извити в лека усмивка, все едно бе заспала и сънуваше.

Едва сподавих вика си. Нямаше да позволя на Катрин да умре!

Но когато протегнах ръка към раните й, тя се изправи рязко. Образът й се промени, тъмните къдрици добиха пепеляворус цвят, а очите й заблестяха с червена светлина.

Понечих да отстъпя назад.

— Ти си виновен! — Думите прорязаха застиналата нощ, а гласът бе кух и безжизнен, сякаш не принадлежеше на същество от този свят. Не беше нито на Катрин, нито на Розалин — а на демон.

Изкрещях, стиснах джобния си нож и го размахах във въздуха. Демонът се хвърли напред и ме стисна за врата. Приближи острите си кучешки зъби към кожата ми и всичко потъна в мрак…

Събудих се облян в студена пот и рязко седнах в леглото. Отвън изграчи гарван; в далечината чувах виковете на децата, които си играеха. Слънчевите лъчи танцуваха върху бялата кувертюра, а върху бюрото се виждаше поднос с храна. Беше ден и се намирах в леглото си.

Сън. Припомних си погребението, обратния път до вкъщи, огромното изтощение, докато се изкачвах по стълбите към спалнята ми. Било е само сън, плод на прекалено много емоции и преживявания. Сън, напомних си отново, като ми се искаше сърцето ми да престане да бие толкова силно. Отпих голяма глътка вода направо от гарафата върху нощното шкафче. Мислите ми бавно се успокоиха, ала сърцето ми продължи да препуска, а ръцете ми оставаха влажни и лепкави. Защото не беше сън или поне не приличаше на никой досегашен мой сън. Като че ли демоните бяха завладели съзнанието ми и вече не бях сигурен кое е истина и на кое да вярвам.

Станах, опитвайки се да се отърся от кошмара, и слязох долу. Използвах задната стълба, за да не се натъкна на Корделия в кухнята. Тя се грижеше добре за мен, когато бях дете, тъгуващо за майка си, но понякога изпитателният й поглед ме изнервяше. Зная, че ме беше чула да викам Катрин и отчаяно се надявах, че няма да започне да разправя разни истории на слугите.

Влязох в кабинета на татко и погледнах към лавиците. Погледът ми отново бе привлечен от томовете на Шекспир. Струваше ми се, че от събота е изминала цяла вечност. При все това свещта в сребърния свещник си беше точно там, където я бяхме оставили двамата с Катрин, а томчето „Мистериите на Мистик Фолс“ все още беше върху креслото. Ако затворех очи, имах чувството, че ще доловя мириса на лимон.

Пропъдих тази мисъл и побързах да взема тома с „Макбет“ — пиеса за ревността, любовта, предателството и смъртта, която идеално пасваше на настроението ми.

Насилих се да седна в дълбокото кожено кресло, втренчих се в думите и си заповядах да прелиствам страниците. Навярно имах нужда тъкмо от това, ако исках по някакъв начин да продължа с живота си. Ако се насилех да правя нещо, може би най-после щях да преодолея вината, тъгата и страха, обсебили душата ми от смъртта на Розалин.

Точно в този миг на вратата се почука.

— Татко не е тук — извиках, надявайки се, че който и да беше, ще си отиде.

— Сър Стефан? — обади се гласът на Алфред. — Имате посетител.

— Не, благодаря — отвърнах. Вероятно отново беше шериф Форбс. Той вече бе идвал четири или пет пъти да говори с Деймън и татко. Досега бях успявал да избегна срещата с него. Не можех да си представя да му кажа — или на когото и да било друг — къде съм бил по време на нападението.