Л. Смит - Началото (Книга първа)

Кимнах, усещайки в пълна степен тежестта на тази нова отговорност върху раменете си. Може би тъкмо това трябваше да правя: не да се оженя или да отида да воювам за Конфедерацията, а да се сражавам срещу това противоестествено зло. Спогледахме се с баща ми.

— Ще сторя всичко, което поискаш — обещах му. — Всичко.

Последното, което видях, преди да препусна в галоп обратно към конюшнята, беше широката усмивка върху лицето на баща ми.

— Знаех си, че ще го направиш, синко. Ти си истински Салваторе.

Прибрах се в стаята си. Не знаех какво да мисля. Vampiros. Вампири. Самата дума звучеше неприятно, независимо дали я изговаряш на италиански или на друг език. Койоти. Това бе дума, която имаше смисъл. В края на краищата койотите приличаха на вълците — диви животни, които свързвахме с непроходимите, най-затънтени гори на Вирджиния. Ако Розалин е била убита от койот, би било трагедия, но разбираема. Но да е била убита от демон ?

Засмях се. Обаче смехът ми прозвуча по-скоро като кратко излайване, когато седнах на леглото си и обхванах главата си с ръце. Главоболието ми се бе завърнало, при това още по-силно. Припомних си как Емили настояваше да не вкусвам храната, която ми приготвя Корделия. Като капак на всичко, изглежда прислужниците се бяха настроили една срещу друга.

Внезапно чух три леки почуквания по вратата. Звукът бе толкова лек, че би могъл да е порив на вятъра, който не бе престанал, откакто се върнахме от гората.

— Кой е? — извиках колебливо.

Почукването отново се възобнови, този път по-настойчиво. В другия край на стаята памучните завеси се разклатиха силно от вятъра.

— Алфред, ти ли си? — провикнах се. Космите на тила ми отново настръхнаха. Думите на баща ми определено ми бяха повлияли. — Не искам да ям! — извиках високо.

Грабнах ножа за отваряне на писма, скрих го зад гърба си и се насочих предпазливо към вратата. Но тъкмо сложих ръка върху дръжката на бравата, когато вратата започна да се отваря навътре.

— Не е смешно! — извиках, почти изпаднал в истерия, когато съвсем внезапно една фигура в бяло се промъкна в стаята ми.

Катрин.

— Добре, защото никога не съм притежавала чувство за хумор — заговори тя. Усмивката й разкри белите й равни зъби.

— Съжалявам. — Изчервих се и побързах да оставя ножа за отваряне на писма върху бюрото. — Аз просто съм…

— Още се възстановяваш. — Кафявите очи на Катрин се впиха в моите. — Извинявай, че те стреснах. — Седна в средата на леглото и притисна колене към брадичката си. — Брат ти се тревожи за теб.

— О… — заекнах. Не можех да повярвам, че Катрин Пиърс е дошла в спалнята ми и седи на леглото ми, сякаш това е най-естественото нещо на света. Нито една жена, с изключение на майка ми и Корделия, не бяха влизали в спалнята ми. Внезапно се притесних заради калните си ботуши, захвърлени в един от ъглите на спалнята ми, от купчината порцеланови чинии в другия ъгъл, от още отворения том на Шекспир, оставен на бюрото.

— Искаш ли да узнаеш една тайна? — попита ме Катрин.

Стоях до вратата, все още стискащ дръжката на вратата.

— Може би — казах колебливо.

— Ела по-близо и ще ти я кажа. — Повика ме с пръст. Жителите на нашия град щяха да останат скандализирани, ако някоя двойка си позволи да се поразходи до моста Уикъри без придружителка. Но ето че Катрин беше тук без придружителка — и без чорапи, впрочем — удобно разположила се върху леглото ми и дори ми предлагаше да се настаня до нея.

Нямаше как да устоя на съблазънта.

Приседнах предпазливо на ръба на леглото. Тя се приближи до мен, отметна косата си през рамо и слагайки длан до ухото ми, прошепна:

— Моята тайна е, че аз също се тревожа за теб.

Дъхът й бе неестествено студен до бузата ми. Мускулите на краката ми се схванаха. Знаех, че трябваше да настоявам веднага да си тръгне. Но вместо това се приближих още по-близо до нея.

— Наистина ли? — прошепнах.

— Да — промърмори Катрин и впери пронизващ поглед право в очите ми. — Трябва да забравиш Розалин.

Потръпнах и отклоних поглед от тъмнокафявите очи на Катрин към прозореца. Видях как навън се развихри лятната буря.

Катрин пое брадичката ми в леденостудената си ръка и завъртя главата ми, за да продължим да се гледаме в очите.

— Розалин е мъртва — продължи. По лицето й се изписа тъга и симпатия. — Но ти не си. Розалин не би искала да се затвориш като някакъв престъпник. Никоя девойка не би искала това от годеника си, не си ли съгласен?