Кир Буличов - Селцето

Когато се събудиха, времето беше много хубаво и имаше видимост надалече. Казик, преди да се спусне надолу, за да продължи работата си, наточи ножа си, който се беше смалил наполовина. После Мариана му намаза ръцете с остатъците от мехлема — пръстите му кървяха и се бяха подули, добре, че ухапването му беше минало. Казик отиде при наблюдателния си пункт да погледне встрани, където би трябвало да е лагерът на експедицията. Той седя там половин час, но никой не го подканваше да бърза, Мариана и Дик бяха наясно, че момчето работи повече от тях. Той гледа, докато не забеляза как във въздуха се издига блестящо кълбо — Павлиш отиваше с всъдехода на другия бряг на езерото. Сега вече не се съмняваха, че знаят накъде да вървят.

С помощта на второто въже работата на Казик потръгна по-бързо. През този ден той успя да удължи пътя с петдесет метра. Остана работа за още два дни.

Тези два дни преминаха досадно и безинтересно. Мариана често ходеше на наблюдателния пункт и чакаше нещо да се издигне над бреговете на езерото. Тя видя как Павлиш и Клавдия прелетяха от другата му страна — към златната планина. Това беше първото пътешествие на Клавдия из планетата. Тя беше напрегната и се оживи едва когато видя самородното злато, измито от ручея в подножието на планината, и дебелите като лъщящи въжета златни и кварцови жилки. Павлиш също беше поразен от това зрелище. Прииска му се да изкове за Сали златна гривна, само че нямаше инструменти. Когато се върнаха, Клавдия го накара да премине два пъти през дезинфекция — Павлиш мърмореше недоволно, утешиха го само парчетата самородно злато, които беше наредил в кръг и на които се любуваше. Отново се наложи отлагане на полета до планините, а може би Павлиш несъзнателно си намираше работа, за да го отложи. Полетът до планините беше празник, елха, около която можеше да се потанцува. Но след него отново щяха да настъпят делници. Освен това той изобщо не успяваше да остане насаме със Сали. Клавдия не ги изпускаше от поглед. Сали гледаше на ситуацията с насмешка, пък и тя обичаше Клавдия и не искаше да я разстройва.

Отгоре на всичко дойде и рожденият ден на Павлиш. Сали и Клавдия добре се бяха постарали, сложиха такава празнична маса с пирог и свещи, че той беше трогнат.

А Казик след два дни най-после се добра до мястото, където на петдесет метра от земята стволовете се разделяха в пирамида; оттам можеха да се спуснат на Земята и без въже.

Той извика нагоре, за да не се безпокоят за него, и се спусна на земята. Това беше истинско щастие — да ходиш където си поискаш. Земята беше мека, можеше да се търкаля по нея, да тича — без никаква опасност да падне отвисоко. Казик потича около ствола, за да потърси торбата с храна, пусната преди седмица при крушението на балона, но не я намери — или някой я беше отмъкнал, или се беше изгубила някъде в близката гора. Казик така беше отвикнал да живее в гората, че за малко да попадне в ноктите на чакал, едвам успя да избяга от него. Момчето не обичаше да бяга от чакалите, но какво да се прави, при положение че от ножа беше останала само жалка огризка — с нея дори кожата на чакал не можеше да се разпори. Успя да набере гъби и ги отнесе горе на чатала.

На следващата сутрин започнаха да се спускат надолу.

Дик завърза въжето за ствола на дървото, после Мариана, като се държеше за него и опираше крака в плитките стъпала, се спусна до пречупения клон и там се спря. Казик вече беше долу, на следващата база. После Дик отвърза въжето и се спусна по стъпалата до Мариана. След като отдъхна, Мариана започна да се спуска надолу към Казик. Пътешествието беше много бавно; Мариана се уморяваше, а отдихът над пропастта не помагаше много. С всеки изминал метър ръцете й отслабваха и краката й все повече трепереха — тя не си признаваше това, но и така беше ясно.

И в този момент рухна порой. Дъждовните струи плющяха по ръцете и по главите, опитваха се да отмият хората мравки от грамадния ствол и нямаше къде да се скрият от тях. Въжето веднага набъбна, натежа, стана хлъзгаво, краката едвам се задържаха на стъпалата.

Оставаха още две бази.

Дик викаше отгоре Мариана да спре спускането си, но тя не можеше да стои на едно място, имаше усещането, че се разплесква под шибащите я струи, които заплашваха да я отнесат, така че продължи да слиза надолу. Мина предпоследната база. Оставаха още трийсет-четирийсет метра, а там вече стволът се разширяваше и ставаше по-лесно. По време на спусканията си до земята и качването обратно Казик не беше успял да приготви въжето, така че Мариана тръгна без него, опипвайки с крака стъпалата и притискайки издраскания си корем към хлъзгавата неравна кора.