Кир Буличов - Селцето

Вечерта се точеше доста бавно. Олег запали светилника, зареди го с мазнина, отвори учебника — вече го беше прочел три пъти и Сергеев му правеше от глина триизмерни модели на пулта, за да може да си го представи по-лесно, но сега за Олег беше важно да докаже на самия себе си, че с бягството си не се отказва от похода към кораба, а просто малко го отлага.

— Не спиш ли? — попита Лиз, влизайки в къщурката.

Олег се откъсна от книгата. Оказа се, че незабелязано текстът го беше погълнал и сега той мислено се намираше на кораба, в свързочната зала.

— Не спя.

— Учиш ли? Попречих ли ти?

— Не, нищо. Майка ми я няма, при Линда е.

— Идвам при теб.

— Защо?

Само Лиз му липсваше!

— Намерих една тревичка — каза Лиз. — Расте до оградата. Ухае много хубаво. Намазах ръцете си с нея. Помириши!

Глупаво е да миришеш ръцете на някого.

Но Олег не успя да каже нищо, тъй като Лиз положи длани върху лицето му, едва не го задуши, въпреки че ги положи много нежно. Дланите ухаеха приятно, но нищо особено — Мариана често късаше и сушеше тази трева. От нея ставаха хубави компреси при възпаления.

— Хубаво е, нали? Сама я намерих.

— Мариана има цяла торба с такива треви.

Лиз нищо не отговори. Или се обиди, или се чудеше какво да каже. Тя седна до Олег на пейката така, че той усещаше топлината на тялото й. Косите й бяха разпуснати и падаха върху раменете й. Красиви коси, каквито нямаше никой друг в селцето — златисти, тежки. Когато Лиз беше малка, Кристина сплиташе косите й на плитки, които Олег обичаше да дърпа, но това беше много отдавна, сякаш в друг свят.

— Притесняваш ли се за тях? — попита Лиз.

— А ти не се ли притесняваш?

— И аз се притеснявам. Мен винаги ме е страх за всички — изрече искрено Лиз. — Щом някой отиде в гората, веднага ме хваща страх. Не можеш да ме вкараш в гората с никакви примамки.

— Знам.

— А на теб косите доста са ти пораснали, може да се сплитат. Искаш ли да те подстрижа?

— Няма нужда, майка ще ме подстриже.

— Толкова се вълнувам.

— За какво?

— Не знам.

— Е, тогава иди да спиш — предложи Олег.

— Рано е още. Освен това е толкова скучно, не можеш да си представиш колко е скучно. Ти все пак си имаш работа, а аз трябва да седя все с тази побъркана Кристина. Скучно ми е и дойдох при теб. Освен това се притеснявам за Дик. И за Мариана и Казик. Те сега навярно са в гората. Или може би вече са намерили тази експедиция? А?

— Ако я бяха намерили, щяха да долетят тук.

— А аз си мисля, че са я намерили едва днес. И в момента там ги гощават с вечеря. Как мислиш, дали са донесли от Земята всякакви гозби? Които ние никога не сме яли?

— Може би. Едва ли ходят на лов.

— А ти, когато беше на кораба, какво яде?

— Нима си забравила, нали донесохме с нас?

— Донесохте кондензирано мляко, но него Линда го скри, даваше само на децата, когато се разболеят, а аз почти не съм боледувала, сигурно съм изяла само една лъжичка.

— Ти живееш безинтересно. — Той се опитваше да прогони от съзнанието си утешителната мисъл, че Мариана вече е в безопасност, че те просто не бързат да се връщат, та нали хората от Земята ги разпитват, искат всичко да знаят.

— А какво тук може да бъде интересно? — учуди се Лиз. — Ти нали знаеш колко ми е скучно, а изобщо не се занимаваш с мен.

— Не ми е много интересно с теб.

— А с нея?

— С нея ми е интересно.

— Водим някакъв детски разговор — рече Лиз.

Тя стана от пейката и отиде при леглото, седна.

— Тук е по-меко — каза тя.

— Защо детски?

— Защото трябва да мислим за бъдещето. А ти не умееш. Навярно заради това, че аз съм по-голяма.

— Съвсем малко.

— Ти не разбираш. Олег, ти все още си съвсем дете. Бягаш из гората, строиш въздушни балони. Та ти вече си пораснал, а допускаш да се държат с теб като с дете.

— Знаеш ли нещо?

— Нищо не знам, но всичко усещам.

— Това си е твоя работа. — На Олег изведнъж му стана неловко, че тя говори с него за такива неща. — Мен не ме засяга.

— Жалко. — Лиз млъкна.

Двамата мълчаха дълго. Олег се правеше, че чете, но, разбира се, не четеше. От това, че Лиз седеше, подвила крака под себе си, на неговото легло, всичко в стаята се беше променило и можеше нещо да се случи, макар че той разбираше, че нищо не трябва да се случва.

— Ела да седнеш тук, провиквам се през цялата стая.

— Чувам те добре — отвърна Олег. — Стаята е малка. А и майка ми ще си дойде.

— Е, и какво?

— Нищо, ще се учуди.

— Може и да не се чуди. Аз на нейно място щях да се чудя защо още си бебе.