Кир Буличов: Селцето

В къщата беше влажно, около светилника кръжеше рояк мушици, отдавна трябваше да го изгасят, но естествено, майка му бе забравила; навън бе сумрачно и валеше. Олег се излежаваше на койката — преди малко се беше събудил. Тая нощ бе пазил селото, пъдеше чакалите, а те на глутница напираха към бараката, едва не го разкъсаха. Из тялото му витаеха пустота и апатия, макар че той очакваше вълнение, може би дори страх. В края на краищата шансът е петдесет на петдесет дали ще се върнеш, или не. А петдесет на квадрат? Трябва да има някаква закономерност, трябва да има таблици, инак вечно изобретяваш велосипеда. Между другото Олег все се канеше да пита Старика какво е това велосипед. Парадокс. Няма велосипед, а Старика все го използва за упреци, без да мисли дали някой ще разбере.

Майка му се разкашля в кухнята. Значи, си беше у дома.

— Ти защо не отиде? — попита я той.

— Събуди ли се? Искаш ли супа? Тъкмо я стоплих.

— А кой отиде за гъби?

— Мариана и Дик.

— Само двамата ли?

— Може да се е лепнало и някое от момчетата.

Можеха да го събудят, да го повикат. Мариана не обеща, но би било естествено да го стори.

— Не ми се яде.

— Ако не спре да вали — каза майка му, — краставиците няма да узреят преди студовете. Всичко ще плесеняса.

Тя влезе в стаята, разпъди мушиците с длан, духна светилника. Олег зяпаше тавана. Петното от жълта плесен бе пораснало и вече имаше друга форма. Вчера напомняше профила на Вайткус — нос като картоф. А днес носът беше подут, сякаш оса го е ужилила, челото също стърчеше нагоре. На Дик не му е интересно в гората. От какъв зор ще бере гъби? Той е ловец, степен човек, сам го казва.

— Много мушици има — каза майка му. — Студено им е в гората.

— Ти пък намери кого да жалиш.

Къщата беше разделена на две, в другата половина живееха Старика и близнаците Дурови. Той ги приюти, когато умряха техните. Близнаците вечно боледуваха — единият оздравее, другият настине.

Ако не беше нощното им мрънкане, Олег никога не би приел да дежури нощем. Чу ги как захленчиха в хор — гладни бяха. Неясният, далечен и привичен като вятъра монолог на Старика секна, изскърца скамейката. Значи, беше тръгнал към кухнята и учениците му веднага се разшумяха.

— И накъде си се запътил? — каза майка му. — Няма да стигнете. Късмет ще е, ако се върнете живи.

Сега ще се разплаче. Напоследък тя често плаче. Нощем. Мърмори, върти се, после заплаква тихичко — личи си, защото подсмърча. Или почва да шепне като заклинание: „Не мога вече, не мога! По-добре да умра…“. Ако я чува, Олег се вкаменява, защото го е срам да покаже, че не спи, все едно е зърнал нещо нередно. Срам го е да признае, че не жали майка си. Тя плаче за нещо, което за Олег не съществува. Плаче за страни, които той не може да види, за хора, които не са тук. Олег не помни майка си друга — само такава, каквато е днес. Мършава, жилеста жена, прошарените коси са събрани отзад на кок, но вечно се измъкват, провисват покрай лицето и тя ги духа настрани. Лицето е зачервено, цялото на точки от търкултрън, под очите тъмни кръгове, а самите очи са прекалено светли, сякаш избелели от слънцето. Майка му седи до масата, положила отгоре мазолести длани. Добре де, плачи най-сетне. Сега ще извади снимката. Правилно, придърпа кутията, отваря я, вади снимката.

Зад стената Старика увещава близнаците да похапнат. Близнаците мрънкат. Учениците вдигат шум, помагат му да храни малчуганите. На вид съвсем обикновен ден, сякаш нищо няма да се случи. А какво ли правят в гората? Наближава пладне. Следобед трябва да тръгват. Време е да се връщат вече. В гората може да те сполети какво ли не.

Майка му разглежда снимката. Там са тя и баща му. Олег хиляди пъти е виждал тази снимка и все се мъчи да открие някаква прилика между себе си и баща си. Но не успява. Баща му е рус, къдрав, с пълни устни и разцепена брадичка. Усмихва се. Майка му казва, че винаги се усмихвал. Виж, на майка си Олег прилича. Не на днешната, а на онази от снимката. Черна права коса и тънки устни. Широки, скосени и извити вежди, под тях яркосини очи. И бяла, много румена кожа. Олег също лесно се изчервява. И устните му са тънки, и косата черна като на майка му от снимката. Баща му и майка му са млади и много весели. И ярки. Баща му е с униформа, а майка му с рокля без презрамки. Тогава, преди двайсет години, Олег още не го е имало. А преди петнайсет години вече е бил роден.