Кир Буличов: Селцето

Томас имаше любезна усмивка, дългите му устни се извиваха в крайчетата, сякаш не се побираха на лицето. То беше тъмно, цялото в дълбоки бръчки, а очите още по-тъмни. А роговицата жълта. Томас страдаше от болест на черния дроб. Може би затова бе оплешивял и често кашляше. Но Томас беше издръжлив и познаваше пътя към превала по-добре от всички останали.

Томас рязко вдигна арбалета и пусна стрела, без да се цели. Олег хвърли поглед натам, накъдето се устреми с писък стрелата. Чакалът не успя да отскочи. Изтърси се от храстите тъй, сякаш вейките го бяха държали във въздуха, а сега го пуснаха. Рухна на ливадата, сгърчи се и застина.

— Майсторски изстрел — каза Олег.

— Благодаря. Трябва да го отмъкнем, докато не са налетели гаргите.

— Аз ще го донеса — каза Олег.

— Не — каза Томас, — той не е сам. По-добре изтичай да си вземеш арбалета. Ако се връщат нашите, ще трябва да минат през глутницата. Колко бяха чакалите?

— Снощи наброих шест — каза Олег.

Черната паст на чакала зееше, бялата козина беше настръхнала.

Олег се завъртя да изтича за арбалета, но спря, защото Томас свирна с уста. Тъй силно, че го чуха чак до другия край на селцето.

Да спре ли? Не, по-добре да изтича за арбалета! Това е само минута.

Майка му стоеше на прага.

— Какво става?

Той я бутна настрани, грабна арбалета от стената, едва не изтръгна куката. Къде са стрелите? Под масата ли? Да не са ги отмъкнали близнаците?

— Стрелите са зад печката — каза майка му. — Какво е станало? Нещо с Мариана ли?

Старика изтича навън с копие. Как да стреляш с арбалет, като имаш само една ръка? Олег го изпревари, вадейки тичешком стрела от колчана, макар че не си струваше да го прави в движение. Всички дечурлига от селцето препускаха към оградата.

— Назад! — викна Олег със страшен глас, но никой не го послуша.

До Томас вече стоеше Сергеев, стиснал в ръка голям лък. Мъжете напрегнато се ослушваха. Сергеев вдигна ръка с два липсващи пръста, заповядвайки на идващите отзад да замръзнат на място.

И тогава от сивата равна стена на гората долетя вик. Човешки вик. Викът беше далечен и кратък, прекъсна се и настана безкрайна тишина, защото нито една жива душа в селцето не смееше и да диша. Дори бебетата в люлките млъкнаха. И Олег си представи… не, дори видя как там, зад стената от дъжд и белезникави дънери, в живата, дишаща, движеща се гора Мариана притиска гръб в топлата и пареща кора на бора, а Дик е паднал на коляно — от прехапаната му ръка блика кръв — и се мъчи да хване копието…

— Старче! — викна Томас. — Борис! Оставаш при оградата. Олег, тичай след нас.

Малко преди гората ги догони леля Луиза със знаменития си сатър, с който миналата година прогони мечок. В другата ръка носеше главня. Леля Луиза беше едра, дебела и страшна жена — късите й прошарени коси стърчаха на всички страни, широката безформена рокля се издуваше като камбана. Дори дърветата боязливо отдръпваха клони и свиваха листа, защото леля Луиза беше като злия дух, дето през зимата ръмжи в клисурата. И когато леля Луиза се спъна в лиана хищница, лианата, вместо да сграбчи жертвата, се скри зад дървото като страхлива змия.

Томас спря тъй неочаквано, че Сергеев едва не се блъсна в него. Пъхна два пръста в устата си и свирна. Никой в селцето не можеше да свири тъй оглушително.

Когато звукът стихна, Олег разбра как се е затаила, как се е изплашила гората от човешкия тропот, от човешката тревога и гняв. Чуваше се само тежкото дишане на едрата леля Луиза.

— Насам! — извика Мариана.

Гласът й се раздаде съвсем наблизо. Тя дори не извика, а само подвикна, както подвикват от единия край на селцето до другия. А после, когато отново затичаха, Олег чу гласа на Дик, по-скоро зверския му рев и бесния лай на чакал.

Олег отскочи настрани, за да заобиколи леля Луиза, но пред него изникна гърбът на Сергеев, който не бе успял дори да се облече и тичаше само по кожени панталони.

Точно както във видението на Олег, Мариана стоеше, притиснала гръб към мекия бял дънер на дебел стар бор, който бе хлътнал навътре, сякаш се мъчеше да опази момичето. Но Дик не беше паднал. Дик отбиваше с ножа атаките на грамаден стар чакал, който със съскане отскачаше от ударите. Още един чакал се гърчеше отстрани на земята със стрела в хълбока. И поне още пет седяха в редица като зрители. Чакалите имат такъв странен обичай. Не нападат вкупом, а чакат. Ако първият не се справи с плячката, захваща се вторият. И тъй, докато победят. Не им е жал един за друг. Просто не разбират. Когато правеше аутопсия на един чакал, Сергеев едва успя да открие мозъка.