Чакалите зрители като по команда извърнаха муцуни към хората, които нахълтаха на поляната. И на Олег изведнъж му се стори, че червените точици на очите им го гледат с упрек. Нима може да се напада заедно? Та това не е по правилата.
Чакалът, който все се мъчеше да захапе ръката с ножа, изведнъж рухна на хълбок — от основата на дългата му шия стърчеше стрела. Оказа се, че докато Олег съобразяваше кое как е, Томас вече бе успял да стреля. А Дик, сякаш очакваше точно това, незабавно се завъртя към останалите чакали и ги налетя с копието. До него вече бяха Сергеев и леля Луиза със сатъра и главнята. Преди чакалите да проумеят какво става, два от тях вече бяха мъртви, а останалите се свиха на колела — плоските люспести опашки върху голите темета — и се търкулнаха към гъсталака. Никой не ги подгони. А Олег пристъпи към Мариана.
— Добре ли си?
Мариана плачеше. Притискаше към гърдите си мърдащата торба с гъбите и горчиво плачеше.
— Кажи де, кажи! — изплаши се Олег.
— Търкултрън ме нажили — плачеше Мариана. — Сега ще съм сипаничава.
— Жалко, че дотичахте толкова бързо — каза Дик, бършейки кръвта от бузата си. — Тъкмо беше почнало да ми харесва.
— Не говори глупости — каза леля Луиза.
— Третият или четвъртият щеше да те победи — каза Сергеев.
На връщане към селцето Дик го втресе, от ухапване на чакал никой не се е отървал невредим. Всички веднага тръгнаха към къщата на Вайткус. Самият Вайткус боледуваше, лежеше, а жена му Егли извади от аптечката — сандъка в ъгъла — компреси и настойка против чакалова отрова, после проми раните на Дик и му заръча да спи. На Мариана намаза лицето с мас. Дик си тръгна. След час-два треската ще отслабне, а сега му беше зле, болеше го и той не искаше другите да го гледат.
Егли сложи на масата паница със захар, която се получаваше от корените на блатната тръстика. Само тя и Мариана знаеха как да различат сладката тръстика от обикновената. И освен тях малчуганите, които по усет знаят коя трева е сладка и коя не бива да пипат. После Егли наля в чашките вряла вода и всеки си загребваше от гъстото сиво захарно желе. При семейство Вайткус нямаше церемонии. Всички обичаха да им ходят на гости.
— Нали няма нищо страшно? — попита Томас. — Дик ще може ли да тръгне?
— На него му минава като на куче — каза Егли.
— Ти все пак се съмняваш? — попита Сергеев.
— Не се съмнявам — каза Томас. — Нямаме друг изход. Да не би да предлагаш да чакаме още три години? Ще измрем от оскъдица.
— Няма да умрем — обади се от леглото Вайткус. Брадата и буйната коса закриваха цялото му лице. Виждаха се само червеният нос и светлите петна на очите. — Окончателно ще подивеем.
— Все тая — каза Томас. — Ех, да ми падне Даниел Дефо! Жалък лъжец.
Вайткус се разсмя, сякаш кашляше.
Олег вече бе слушал тези разговори. Да ги водят сега си беше съвсем празна работа. Искаше му се да отиде в бараката, където Старика с учениците дере убитите чакали, и да си поговори с него. Просто да си поговори. Но после погледна паницата със захар и реши да хапне още мъничко. Той и майка му бяха изяли своя дял още по-миналата седмица. Загреба от захарта, но не пълна лъжица. Не беше дошъл тук да плюска.
— Пий, Марианче — каза Егли. — Уморена си.
— Благодаря — каза Мариана. — Трябва да накисна гъбите, че инак ще вземат да заспят.
Олег разглеждаше Мариана тъй, сякаш я виждаше за пръв път, дори забрави да вдигне лъжицата към устата си. Устните на Мариана сякаш са нарисувани — ясно очертани, малко по-тъмни към краищата, удивителни устни, никой друг в селцето няма такива. Макар че тя малко прилича на Сергеев. Съвсем малко. Може би прилича и на майка си, но Олег не помнеше майка й. Или пък на дядо си? Чудна работа е генетиката. В парника — ямата зад бараката, където се разпореждаше Мариана — Старика правеше за учениците опити с грах. Е, вярно, не с грах, а с местната леща. Всичко съвпадаше, с някои малки корекции. Други комплекти хромозоми, разбира се, по-различни. Мариана има триъгълно лице, широки скули и широко чело, а брадичката й е остра, тъй че на лицето остава много място за очите и те са го заели изцяло. И много дълга шия, отстрани има Розов белег от детството. С него Мариана е свикнала, а заради търкултръна се вълнува. Не е ли все едно дали човек има точки на лицето, или не? Всички имат. А вместо гердан Мариана носи, както всички в селцето, канапче с дървено шишенце противоотрова.
— Представи си, че походът завърши трагично — каза Сергеев.
Читать дальше